ПОЛЕТ С МОИТЕ СТИХОВЕ
Здравейте, читателю!
Представям Ви своите стихотворения. Ще се радвам, ако по някакъв начин Ви доставя удоволствие. Едва ли съм
дорасла да сея у Вас поука, по-скоро аз търся своята проходилка у вашите
"Like"-ове и критика, за което драгоценно благодаря, но си давам сметка, че в днешния опак свят ако успея поне едно простичко удоволствие да Ви
доставя, ще нося в себе си усещането за изпълнена мисия. Приятни и вълнуващи мигове Ви желая с моите стихове!
Елена Стоянова
Приятно четене!
За контакти:
тел: +359878312558
e-mail: lennito@gmail.com
Елена Стоянова
Ако желаете да направите дарение, моля, натиснете тук:
https://www.paypal.com/donate/?hosted_button_id=VYZUUBG3SARYG
ДА ПОЛЕТИШ В СТИХ!
Всичко е дар от Бога
Всичко е дар от Бога.
Този факт освобождава ме от всякаква тревога,
освобождава ме от моите дребни планове,
желания, намерения…
Разбирам колко са елементарни,
как придавам им изкуствено значение…
И аз колко съм ограничена!
Това е все едно да уповавам на трошичката,
за да не пропусна да си напълня лъжичката!
А това, което в действителност Господ ми е дал
– да го не виждам, или пък да го зачитам за парцал!
Еми да, от парцал явно имам нужда,
за да се очистя!
Затова съдбата си тълкувам –
изглежда ми тя твърде чужда.
И колкото и да умувам,
не умея никоя нейна страница с радост да разлистя!
Виж, човече,
Нема да ти даскалувам,
що добро е,
или пък що за поведение е редно ти да проявяваш.
Просто знай,
на любов си ти обречен,
да се любуваш, и ние да ти се любуваме.
Тук не знаем вече що порок е,
и това не е нехание.
Защото с онова си смешно наше полезрение
по-добре живота си да не пропиляваш!
Едно разбрах,
нищо не зависи от мене.
И това не е грях,
нито пък е отказ от опит за добри дела или пък поправления!
Научих се за нищо да не съжалявам!
И никого, нито себе си да не обвинявам!
Само вярвай!
Истински, с любов,
от сърце!
И Бог с щастие ще изпълни твоето битие!
БОГ ДА ТЕ БЛАГОСЛОВИ!
Погледнете към Бога
АЗ СЪМ ПЪТЯТ, ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ.
Господ Исус Христос
Тогавa Бог изговори всички тия думи, като каза:
Да нямаш други богове, освен Мене.
Не си прави кумир, или какво да е било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята;
да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят,
а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят моите заповеди.
Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог, защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.
Помни съботния ден, за да го освещаваш.
Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;
А на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти;
защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.
Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог.
Не убивай.
Не прелюбодействай.
Не кради.
Не свидетелствай лъжливо против ближния си.
Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.
И всичките люде гледаха гърмежите, светкавиците, гласа на тръбата и димящата планина.
(Изход 20:1-18)
А ето заповедите, повеленията и съдбите, които Господ вашият Бог заповяда да ви науча, за да ги вършите в земята, към която преминавате, за да я притежавате,
2 за да се боиш от Господа твоя Бог, да пазиш всичките Му повеления и заповедите Му, които ти заповядвам, ти, синът ти, и внукът ти през всичките дни на живота си, за да ти се продължат дните.
3 Чуй, прочее, Израилю, и внимавай да ги вършиш, за да ти бъде добре, и да се размножите много в земята, гдето текат мляко и мед, според както Господ, Бог на бащите ти, ти е обещал.
4 Слушай, Израилю; Иеова нашият Бог е един Господ;
5 и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила.
6 Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти;
7 и на тях да учиш прилежно чадата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш.
8 Да ги връзваш за знак на ръката си, и да бъдат като надчелия между очите ти.
9 И да ги написваш на стълбовете на вратите на къщата си и на портите си.
10 А когато Господ твоят Бог те въведе в земята, за която се е клел на бащите ти, на Авраама, Исаака и Якова, да ти даде големи и хубави градове, които ти не си съградил,
11 и къщи пълни с всякакви блага, които не си напълнил, и изкопани кладенци, които не си изкопал, лозя и маслини, които не си насадил, – като ядеш и се наситиш,
12 внимавай на себе си да не забравяш Господа, Който те изведе из Египетската земя, из дома на робството.
13 От Господа твоя Бог да се боиш, Нему да служиш, и в Неговото Име да се кълнеш.
(Второзаконие 6:1-13)
†††
Тогава доведоха при Него дечица, за да възложи ръце на тях и да се помоли; а учениците ги смъмриха.
14 А Исус рече: Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство.
15 И възложи ръце на тях, и замина оттам.
16 И ето един момък дойде при Него и рече: Учителю, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?
17 А той му каза: Защо питаш Мене за доброто? Един [Бог] има, който е добър. Но ако искаш да влезеш в живота пази заповедите.
18 Казва Му: Кои? Исус рече: Тия: Не убивай; Не прелюбодействувай; Не кради; Не лъжесвидетелствувай;
19 Почитай баща си и майка си; и Обичай ближния си както себе си.
(Евангелие от Матей 19:13-19)
Цитатите са от превода на Библията от 1940г.
Човече, здравей, във вяра все по-здрав бъди!
За живота си ти денонощно бди!
Аз съм Елена, последователка на нашия Господ Исус Христос.
На първо място слагай Бога!
Измежду всичко, що е на небето и на Земята.
И ще бъдеш веч свободен от всякаква трегова,
И ще ти е спокойна, свежа, сита, радостна душата!
На първо място слагай Бога!
В сърцето си, в любовта си, в мисълта си, в думите си, и в делата!
Няма тук “Не мога”.
Той, ЕДИНСТВЕНИЯТ БОГ, СЪЗДАТЕЛЯТ, ще ти помогне, ако се налага!
Знай, не давай някой да те трогва,
тъй че да се съгласиш да отстъпиш от Бога или повеленията Му!
И съвестта ти ще изнемогва.
И ще се умориш от разни грешни, болни умозрения.
Ако в беда голяма ти изпаднеш,
на Него се осланяй и разчитай!
Да не се уплашиш само и с колебание още повече да паднеш!
Само Бога ти почитай!
Независимо каква е бедата,
Знай, платена й е цената!
Чрез кръвта Христова! –
На вечния живот основа!
В зависимост от връзката ти с Твоя Създател,
Когото, ако приемеш, ще бъде най-верен твой приятел,
Животът ти ще е вечен,
Или, ако Го отхвърлиш, животът ти ще е посечен.
На второ място, обичай ти своя родител –
и майка и баща,
Тук, на Земята, недей да бъдеш само зрител,
Ако възникне препирня.
Те с кръв са те родили,
И ти си жив! В плът.
Нека веч да са ти мили.
Не си достоен да им туряш гняв и съд!
И животът ти ще е спокоен.
На трето място, с останалите хора когато влизаш ти във връзка,
Винаги Закона спазвай!
Въздържай се от его дръзко,
Нито пък се сам себе си наказвай.
Обичай ближния както себе си! – заръчва ни Христос.
Таз любов е за живота най-великият мост!
В таз вселена съществуват правила.
Гравитацията, например. Това не е детска игра.
Същото е и с морала.
Нали разбираш откъде идва, примерно, провалът.
Сега със сигурност ще възразиш:
“О, не, престъпникът тук е висш.”
Да, но не. Ще има за такива съд и вечна скръб.
Господ данни пази.
Такъв не ще се отърве с помощта на нечий гръб.
Важното е ти Закона да не газиш!
Едно искам да узнаеш.
Ти си от Земята, нали? От таз планета.
Защо тогава ти нехаеш,
Че животът ти е от небето?
Сега ще кажеш, че го не виждаш.
Да не би пък, даже, тук, на земята, ти да виждаш интернета?
Ама целодневно там се движиш.
Това, че нещо не разбираш,
Не го прави то да не съществува.
Свикни в сърцето си ти да се взираш,
И чрез любовта на греха ти няма да робуваш.
Най-важен е ЖИВОТЪТ.
Всичко друго е резултат.
От твоето отношение зависи ТВОЕТО СПАСЕНИЕ.
Та, първо, свързан ти си с Бога,
После с твоите родители,
После с хората,
И после с всичко останало.
Бог ти е дал свободна воля.
ТИ СИ СВОБОДЕН ЧОВЕК!
Всичко на тази земя е плод на човешкия избор.
Или избираш Бога и спазваш Неговия закон,
Или се подчиняваш на Сатаната, като противоречиш на Божия закон.
Трети вариант не съществува. Както и да се опитват да го наименуват.
И всички човешки творби и изобретения
са винаги върху едната от тези две основи. Без изключение.
Законът се не размишлява.
Той с любов се изпълнява.
Дори да го не разбираш целия, той е дар.
Както детето не мисли що е светофар.
Но се е научило да внимава.
Така и правилата трябва да се знаят.
За да се научим да ги спазваме. Вместо да се маем.
И с Божия закон и с любовта, ти винаги, навсякъде ще си си вкъщи.
Защото твоят Бог е с теб! Винаги, навсякъде!
Чрез Святия Дух, в който, в Който с вяра се кръщаваме!
ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ
БОГ Е СВЯТ
А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил. (Евангелие от Йоан 17:3)
БУНТ
/на Краси/
Ти си отиде.
Не!
Не мога да приема това!
Не искам да се съглася!
Ти откъсна се от мене!
Копнея аз за твоето възкресение!
Но то не се сбъдва сега!
Защо, Господи, ЗАЩО??!!!
Не мога да се примиря!
Ти отлетя!
А заедно с теб и моята виделина!
Ти отлетя!
Знам, нависоко!
По пътя бял,
близо си до трона свят!
Но рани ме туй така дълбоко,
че не ща да имам общо с тукашния свят!
За живота даже не изпитвам нито жажда, нито глад!
С теб замина си и същинската ми същина!
Отиде си с тебе и истинското мое Аз.
Тук за мене вече нищо няма смисъл.
Всичко ми е все едно.
Незначителен и жалък,
тъп ми е вече даже моят захлас!
Моля се и прося само за споделен с тебе залък
и вярвам, че ще има…, е, искам да е завчас!
Само ти си моят смисъл!
Всичко друго ми е все едно!
Смешно ми даже като ме втриса.
Защото истината е, че само с теб видях добро!
Няма да издигам в култ сълзата,
тя тече си и влече си само его жалко или гняв…
Нито пък ще ти хленча за самотата…
да ти театралнича… да ти „благородствувам” уж с разум здрав…
Тъпо ми е без тебе, тука, на Земята.
Няма място за никакъв въпрос.
Нищо вече не ме интересува!
И все пак, добре че е Христос!
Той пътя наш, общ, в любов построи и нарисува!
Искам да чуеш това стихотворение,
макар да се намираш в друго измерение.
Ти обичаш ме, аз знам,
а аз без теб не мога!
Искам още да ти дам,… още да ти дам!!
Глупави и жалки са ми вече вси тревоги!
Истината е, че без тебе изнемогвам!!
Ти си моят смисъл!
Ти си моят дял!
Ти си моят дар от Бога!
Животът ми с твоя се е слял!
Заедно с теб познах човещината!
Обикнах аз живота свой, защото ТИ си с мен!!
Целувам те и те прегръщам, Краси мой, любими,
всеки миг и всеки ден!
Вярвам, че любовта ни е непроменима!
Непроменима и незаменима!
ТИ научи ме на любовта!
Не някой друг! А САМО ТИ!
Ти си истински съпруг!
ТИ ИЗПЪЛНИ МЕ С ЛЮБОВ!
Времето сега аз трудно го понасям и преглъщам.
Търпение нямам да те видя аз отново.
Искам пак с тебе да сме заедно. Слети в едно.
При теб е моето вкъщи.
Чакай ме във вечността!
НА КРАСИ ПУДРАТА –
Моята святост в твоята ръчичка!
Краси, аз пак с тебе живея! Макар и без тебе…, засега…
Красенка, любими,
чрез твоята ръка
за мен, за всички нас
благодат се лее като от река!
Краси, винаги! Ръката ти крепи ме!
Красенка, твоята ласка,
твоята подпора,
твоята надежда,
твоето вдъхновение
сътвориха, изградиха в мен живот същински и дариха ми съдба!
Красенка, твоята искреност, без грам изкуственост или пък маска,
винаги, всред всички хора,
научи ме високо да проглеждам,
и да ценя ценното! За възхваление!
Ти обикна ме! И поради това живота аз разбрах и осъзнах!
Благодаря ти, Краси!
А твоето творчество
продължава до насита всички нам да храни!
Питай който щеш,
дори и враговете твои ти се покланят!
Проверено е! Няма място за съмнение!
Ръката ти голяма е,
ти ръчичка я наричаш,
но мощта в нея необладаема е,
а ти с усмивка я обкичваш,
щом представя си я твоята ласка,
от радост се разтрепвам,
защото е несравнима,
дори и бащина донякъде любов в мен живот поражда кат’ закваска!
И нежността, ‘що ръката твоя носи, винаги укрепва ме,
защото силата ѝ е неизразима,
е, с чужди хора е трудно споделима!
Благодаря ти, Краси!
Сякаш Божия подпора, човешка сигурност – помощен бастун
подаваш всекиму,
без мисъл даже за умора!
С топлотата в твоята ръка огромна – за теб усмихната, разгърната ръчичка,
повеждаш мен и нас
с ясна видимост,
по обаятелен, красив, изпълнен с щастие, царски друм!
Без особена за теб старателност!
Защото надарен си!
С ръката своя мощна,
нежна, и омайна, и гальовна,
в прегръдка пълна, всеобхватна, с тръпка чудна ме обличаш!
Човек ме ти наричаш!
И в обич чиста ме обричаш!
Благодаря ти, Краси!
Липсваш ми, Краси!
Със своята ръка говориш.
Без думи. С нея всичко лошо ти пребори!
Ако с пръст посочиш нещо за поправление,
то неизбежно води до любов, изящество и насърчение!
Щом ръката твоя си представя,
усмивката ти чиста, на лице,
в която всичко с обич блика от сърце,
аз виждам.
Ти научи ме за живота свой аз да не нехая!
Така е, ТИ научи ме наистина да обичам себе си и ближния!
Както Господ говори!
И това ще го сторя!
Сигурна съм, че ще се видим някой ден!
Очаквам с нетърпение тоз’ безценен, любовен и същински радостен момент!
ОБИЧАМ ТЕ, КРАСИ!
Твоя Ели
Една година след като МОЯТ КРАСИ си отиде.
Да не губя вяра!
Благодаря Ти, Господи,
че съм добре.
Че не съм изгубила съзнание.
Светлината Твоя ще ме огрее,
и ще ме избави от всяко колебание!
И тояга нечия като ме опре,
ще се смея, без да търся оправдание.
Тоз’ трамплин нагоре,
този хмел,
оросява в мене всяко назидание!
И мисълта дори за бреме,
без грам терзание,
Бог от мене ще отнеме.
Стъпила на таз’ опора,
животът ми в полет е поел,
с жива радост, без умора,
с Божията помощ ще посея добро семе!
Говори ми, Господи, говори ми!
Говори ми, Господи, говори ми!
Тебе искам да прославя, Христе!
Осъзнах го! Наистина!
Господи, научи ме да разпознавам мига.
И доброто, Господи, да виждам.
Пълноценността, щом се отправям към брега,
след пътуване дълго,
далече от ближния.
Щастие, Господи, дай ми,
на тази далеч не пуста земя,
с любовта си, Господи Боже, осияй ме,
очисти Ти от мене егото – тази ламя!
От слепотата, Боже, освободи ме,
да съзирам Тебе и твоята добрина,
във всеки миг Ти води ме,
навсякъде – да виждам Теб
Ти научи ме!
Господи, нека престана да искам от себе си!
А само на Тебе да се позовавам!
Помогни ми!
Тебе искам да прославя, Христе!
Осъзнах го! Наистина!
КАТО НА ФИЛМ
Красенка,
с тебе бях наистина щастлива! С тебе!
Сега щастлива, че бях с тебе!
Така игриво бдяхме, без да дремем!
Така красиво пяхме, ръка в ръка вплели…
Нямам живот без тебе, Краси!
Дори царски хомот не ме блазни!
И на оборот, но все кат’ нежен лебед!
С тебе всеки ден ми беше празник!!
Тъй красив бе, тъй изпълнен с живот!!
Във всяко нещо жив бе, дори в мига суров,
и в почивка пищна, и в труд тежък,
блестеше незабравимата твоя усмивка!
Душата хранеше ми!
Ти към ничий смут
никога не бе небрежен!
А аз сега в това изречение
бъркам сегашно време и всяко наклонение,
защото ми е трудно да повярвам,
че до мен те няма!
Нито пък коя да е програма!
Но аз знам! Тебе и сега те има!
Това крепи ме!
Аз вярвам!
Отново ще се видим някой ден!
Горе на небе!
Пред твоето сияние!
Вярвам!
Вятърът времето пред очите ми гребе!
А Господ път ми строи,
любовта в мен не спира да струи!
В Господа е моето упование.
А това докато стане,
лошото не ще ме хване!
Защото тук, на Земята,
сърцето ми, зад ребрата,
тупти смирено,
но от Господа оживотворено,
и аз знам,
без всякакво съмнение,
да, знам, това не е блян!
Господ ще ме избави от всяко лошо положение!
Дай ми, Господи, живот!
Научи ме на този урок!
Да живея!
Макар и без Краси!
И да се смея!
С мир на душата!
Амин!
Смела стъпка, чувства пъстри
Хей, човече живо, зравей! 
От небето игриво се ти богатей!
Нека то светло, в искрата на очите ти,
в душата ти чиста, пъстро и зорко то да синей!
Е, пред великото небе, пред Престола, ти благоговей!
Ала под небето „плитко”, тукашното,
долу, ти дълбоко, от душа, в радост се засмей!
Нека както върху детска плитка на момиче
ведро, засмяно, свободно, искрено, послушно
красиво цветна, лятна китка грее!
Или както богатството и свежестта на маргаритка, на кокиче,
небето с лъчите си не просто украшение,
а вдъхновение за теб да бъде!
И честта ти като звезда ще блесне!
Да, любов щом вложиш,
не мислиш дали е трудно. Толкова е естествено и лесно!
По природа всичко можеш!
Тогава, сигурно е, че за всяка болка,
що понякога у човека в тебе блика
и очерня те и превръща те в сприхав,
тогава, без движения фигурни, без размисъл, пароли,
за всички болки, наглости, недоволства и крамоли,
ти, със сигурност за тях ще ослепееш!
Дори за колебание или каква да е уплаха, без помисъл,
единствено небето нека да е твоята стряха!
Сол хранителна!
Вода поителна!
И първо в сърцето си,
с трепет и моторен звън,
после в ръцете си –
понякога в шепот,
понякога в сонорен плясък,
сякаш в приказен сън,
винаги с блясък,
с копнежен тласък,
в хода си, не толкова със стремеж, много повече с наслада
ти във всичко ще успееш!
И в този ход ти все пó ще здравееш!
Това си е чиста, истинска награда!
Душата си понякога остра,
ти със стрела не потулвай,
А в нея с искра и със здраво око ти за миг назърни!!
Всичко е ясно. Браво!
Няма място за мостри!
Живота си ти не погубвай!
С любов вътрешна се ти обгърни!
После пред хора ти застани.
И връзките с тях, чувствата пъстри
без срам, без капка тревожност,
а даже неотложно,
без грам грях,
без завист, без мисъл за мъсти,
без никакво съображение,
с прието по принуда нечие си там мнение.
Да. Без ненавист, без изнуда, а с удовлетворение
и с жажда възторжена
ти тез’ чувства взаимни докосни
и в книга учебна обилно ги разлисти!
Погледни ти птичките окрилени
как с песен дългия път прекосяват целеустремено!
Гълъбът бял и уверен,
острокрилите лястовички,
но винаги заедно, в обаятелен хор,
чучулигите с глас шеметен –
всички те танцуват с криле!
По пътя на щастието!
Без боеве.
Те прекрасни са!
Даже врабчето смирено
с орела се мери –
Разстояния големи спокойно то преминава!
Но то не знае що е неверие,
и ни колебание, ни какво да е бреме
никога бойно не го завладяват!
Или виж пеперудата. Дори в бурята.
Като диамант е красива!
Но тя не охка, не възкликва „Аман!”
От тебе тя пó ли е щастлива?
Разбра ти полета на птичките.
Погледни сега към на детето ръчичките.
Виж как лесно,
те, ръчичките, из живота неизвестен, но с охота,
с ръко-поен плясък,
към мечтите детенцето с блясък те изстрелват,
сред лъчите, с вдъхновение!
Това е свобода! И пълно полезрение.
Само щом зърна на децата очите,
усмивка ми изгрява в душата
и ми олеква на гърдите!
Виж плодчето – от обикновена пъпка –
как зрее, цъфти и сияе.
И у тебе, в сърцето ти, пилотчето с тръпка
копнее, лети и с нова стъпка
напред танц играе! 
Това е живот!
Ти си човек, не робот!
Използвай ти погледа, чувството, ръцете си!
Дори не мисли за умора!
От полаза е туптежът на сърцето ти
да бъде твой водител и твоя опора!
Бъди смел!
Без никаква жалко-смешна изкуствена цел!
Довери се на сърцето си!
Тогава тази стъпка, този ход прост,
но жизненоважен,
човека у теб той изгражда!
И тази твоя стъпка, подобно лост
като светкавица ще те изстреля напълно облажен!
Нависоко! Щом ти в душата си се вгледаш надълбоко!
Щом посмееш пред себе си всичко да признаеш,
ще проумееш дори, че е скучно да се самовеличаеш.
Този твой избор,
този ход прост
в живота твой на щастие ще е извор!
И сякаш мост
непременно тук, в тоз’ живот,
в пътя на щастието и любовта ще те настани!
Съдбата ти мигновено ще процъфти!
Безценен плод тя ще роди!
Тоз’ безценен плод единствен –
Това СИ ТИ!
ЗА ТЕБ
/на мама/
Мила мамо,
какво да сторя,
търся твойта дума.
Без твоето рамо на опора
се лутам аз като безумна.
А с твойта ласка,
сякаш шпора,
живея и в топлина сияя.
Твоят поглед цял е разказ,
и без умора,
аз се смея и в добрината се старая.
Таз неземна ласка,
таз награда,
която щедро даваш,
детето в мене насърчава,
и небето с радост ръкопляска.
С този блясък за мен си вечно млада,
света със сладост ти огряваш.
В гальовни, нежни краски
съдбата в светлина ти направляваш.
Мила мамо, знам, не търсиш ти молба за прошка
за незнание или за характера непримирим.
С обич чиста и разкошна,
що даряваш ми кат ценна брошка,
с внимание,
и с мъдростта си царствена и мощна
злото заедно ще победим.
Но в тази обич
аз живея,
дишам,
по детски се люлея,
израствам,
и самата аз се уча да обичам.
Щом държим се двете за ръка
дори в този, лудия кръговрат,
ще се потопим в ангелска река
от благодат…, от благодат…
Гали ме, мамо, ти довека,
и укрепвай в мен човека.
Покажи ми правата пътека.
Мамо,
ти строител си на моята вселена.
Ще ти кажа прямо,
бъди до мене,
и знай,
аз пред теб съм на колене.
Благодаря ти, мамо.
РЪКАТА
/подстрекано от общението ми с кака Йотка/
Ти наистина си жив!
Колкото и денят да ти изглежда сив!
Не търси победа и себеизява,
като се покоряваш, т.е. се боиш
и съответно с гордост възхваляваш
всеки срещнат срив!
Обич – ласка
в наживо подадена ръка
към сърцето и живота жив!
Лъч – отблясък
в тази истински подадена ръка – в плът
ти да докоснеш!
Таз’ ръка – към себе си и ближния
строи ти път,
таз’ ръка – над калта изваяла тя мост е!
Таз’ ръка – ръка е на съдбата,
подава я усмивката на истински приятел.
Приеми, почувствай тази топлина
от ръката ценна, близка –
зарадвай се на таз’ виделина!!
И Бог говори чрез ръката на приятел,
с човешки пръсти дори понякога е наш Създател.
Приеми ти с лик любовта на Бог
и животът ти ще стане в миг неописуемо висок!
ГОСПОД ПОДАВА РЪКА!
ТИ И ТВОЯТА СНИМКА
/в памет на Краси/
Думата ти е тесто
на моя характер,
на моята съдба,
на моя живот!
В погледа ти моят тукашен престой
тя е главен фактор!
На съюза наш резба,
чуплива сламка е вси наред!
На гласа ти песента е семе
за мечтите мои,
жизнен дъх за всяко време!
С нея ти ме храниш,
като човек оформил си ме,
държиш ме жива и ме браниш!
Макар на спомен само
твоята милувка
за сърцето ми е огън!
Копнея пак да те докосна с целувка!
Ти си градивна моя кост,
животворяща жизнена моя ос,
към живота жив ти си мой мост,
смешен тук би бил всеки спор или въпрос!
ОБИЧАМ ТЕ! ВЯРВАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВИДИМ НЯКОЙ ДЕН!
Твоя Ели
Жив е! Зная! Неслучайно казваме "Той е роден" ... + дата, а не използваме формите на минало време!
Днес, на 1-ви юни, е рожденият ден на Краси! 
Искам да го почета с този изблик!
Да добавя само, КРАСИ БЕШЕ СВОБОДЕН ЧОВЕК! 
АЗ И ТИ
/на КРАСИ/
Скъпи,
Светлината в твоя поглед топло нас ни грее!
Ти се взираш в детайла – не!
Ти го изживяваш!
И така изрядно ти го опознаваш!
И с поглед светъл, ярък, гъст, дълбок,
било то остър или благ,
ти вникваш в мене и ме омайваш!
С топлина лъчиста
в душа и тяло
с безгранична, да,
любов ми го предаваш!
Сякаш с чистота от гълъб бял,
подобно на заръка от Божия Святи Дух,
чрез погледа си жив – поглед бял,
ти проникваш в мене,
храниш ме и ме обогатяваш!
Лъчът от погледа ти синеок, сияен –
този лъчезарен, слънчев говор,
що очите ти излъчват! –
Свързан е с нас посредством твоята любов!
Очите ти говорят, да!
Те не само съзерцават!
Та този лъч, в този вникващ с обич говор,
като мъниста перлени
златисто и градивно ниже се!
И душата ми в бижу превръща!
Блестящо и изцяло ти ме вдъхновяваш!
На тебе искам да възпея аз възхвала!
Чрез погледа си жив, с блясък ангелски,
подобно на златар достоен,
ти, във всяка точка, във всяка тръпка,
ти, с внимание, без умора –
на любовта и на живота верен си –
обстойно, с нежност,
пълноценно и плодотворно ти ме вдъхновяваш!
Целувам те и те прегръщам!
На тебе искам да възпея аз възхвала!
Никога няма да те забравя!
Обичам те!
И зная, че за твоята обич и твоята доброта Бог те благославя!
За което, да бъде слава на Исус Христос!
Амин!
ЩО Е ТО СЪЛЗАТА?
Безгласен писък,
лек като песен,
остър като миг неизбежен,
дълбок като съдба.
Без думи говор,
изречен на общия език на сърцата.
Един бисер,
от ръката по-силен –
от душата чувства изважда.
Подрежда.
Въздишката въздух ми дава!
И в тази незаменима огърлица
от сълзи
фантазията се учи да прохожда.
И съдбини ще скрои в бъднините.
Като извор сълзата пои душевната жажда.
Пониква.
В един неизразим вик,
който отмахва чернилката
и окото проглежда –
вижда пред себе си чист път.
Глътката въздух осезаем и желан вкус ми дарява.
А сълзата –
тоз неповторим отпечатък
на личното чувство,
тоз заветен изблик
разкрива най-важното,
що се кърти от душата.
Познава всичко!
Защитата, неравенството,
връзката, признанието,
изненадата, значимото…
Владее даже радостта!
И я осветлява театрално.
Плете сребро в косата.
А в семейството
сълзата
с тортена сладост
на децата ценни спомени връчва.
Що е то сълзата?
Една втвърдена ласка,
втечнено слънце.
Съкровище.
Прозорец към света.
Сърцевина на огнена надежда –
към Бога молитвата.
Наподобява най-сладък сироп, който пчелата събира и мед произвежда.
За сърцата.
Чуйте сълзата!
СТЪПАЛА
Шампанското струи като бенгалски огън.
Сърцето пламенно последните секунди отброява.
Новата годиназлатееща се възцари на трона,
с песента си на надеждата зашеметява.
Детски смях.
Пораснал в равносметка.
Опит нов строи и те възпламенява.
Вдъхновението плахо
отключило е старата си клетка,
смели планове твори
и живота ти преобразява.
Мечти, обагрени с искряща чистота,
завладели са сърцето ти и целия ти свят.
Копнежи-факли, извисени над отколешната шумна суета,
като бастуна на слепеца водят те по пътя непознат.
Сблъсък.
Трудно размишление.
Безверието боде те като трън.
Празни думи пръскаш.
Пренебрежение.
Липсва празничният звън.
Миг забрава.
Сбръчкваш вежди.
Със съдбата вече не боравиш.
Душевен писък.
Рана.
А съдбата е навита като на кълбо от прежда,
като свитък.
Тя посочва знакова промяна.
Трепет.
Душевен шепот.
Отправя стрелковито нов светлинен зов.
Без съвети.
Издигаш крепост.
Опиянен от свобода, изваян от любов.
Горчивия опит уловил си в своя плячка.
Вяра.
Прелестно блести.
Съдбовна крачка.
С друга мяра.
Следа-пътеводител,
Предводител
идното поколение ще наследи.
Шампанското се пени като сняг,
терзанията разкъртва на отломък,
избелва от календара спомена за всяко зло, за всеки грях,
и с новата година огнено окичваш се със своята корона!
ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!
ЦАРСТВОТО НА СВЕТЛИНАТА
(приказка)
/на Ани/
Живяла някога, много отдавна, една принцеса на име Златея. Тя била толкова красива, че щом човек я погледнел само веднъж, я запомнял за цял живот. Очите ѝ били чисти и бляскави като мъниста, погледът ѝ бил извор на добрина, така че който го срещнел, се засищал и веднага забравял за болката и терзанията си. Косите ѝ били златисти и гальовни като слънчевите лъчи. Те нежно, но със здравина прегръщали раменете ѝ и вдъхвали чувство на топлота у всички, които я съзерцавали. Устните на Златея били изящни и с цвят на малина, и щом прошепнели нещо – настъпвали всеобща радост и мир. А усмивката ѝ пък! Да знаете само каква усмивка имала тя! Тя винаги украсявала прекрасното ѝ лице и изразявала истинско щастие! Особено когато разговаряла с хората, усмивката ѝ ставала наистина неописуемо красива! Така било, защото Златея много обичала хората и най-важното – защото тя имала златно сърце!
Всяка сутрин Златея излизала на разходка, за да се полюбува на красивата природа и да поеме глътка свеж въздух, да поиграе със сърничките, зайчетата и другите животинки, които обитавали градините на двореца, да поязди любимия си бял кон, който неслучайно наричали Вихър. Но всичко това тя не правела сама. Тя имала една своя близка приятелка, Лидия, с нея били израснали още от съвсем малки деца – и въпреки че вече били големи – те продължавали да измислят най-приятни игри, тичали волно сред поляните, смеели се звънко, шегували се толкова остроумно, след което се заливали от смях, сякаш някой ги гъделичка. И никога не им стигало времето, за да се наприказват! С две думи – момичетата били неразделни.
Златея обаче притежавала едно умение – да преде от светлинните лъчи. Отивала до едно езерце, където плували прекрасни бели лилии в огледалната вода и с пръсти започвала да събира слънчевите лъчи, сякаш свири на арфа или пък сякаш плете плитка. Тогава чудото се случвало! Лъчите падали в чашките на цветята от езерцето, но вече не били светлина, а представлявали конец от чисто злато, от който по-късно принцесата шиела дрехи, които раздавала на поданиците на царството. Тя така обичала слънцето, че от него освен злато, можела да прави и хляб – отивала на същото езерце, и там, където слънцето хвърлело светлинно зайче във водата, Златея протягала ръце, прихващала въздуха и светлината, започвала да ги меси и в дланите ѝ се появявали най-вкусните питки на Земята, които тя после също раздавала на поданиците. Така че хората от това царство никога не изпитвали студ или глад. А Златея следвала слънчевите пътеки и дарявала щастие.
Майка ѝ и баща ѝ – царят и царицата – много се радвали за своята дъщеря, която била толкова щедра, трудолюбива и човеколюбива.Те били спокойни, че някой ден ще оставят царството в добри ръце… Наистина в златни ръце!
Един ден, Златея обикаляла из царството и стигнала до пазара.
– Продавам орехи и круши! Продавам орехи и круши! Елате, изберете! – крещял един търговец зад сергията си с две островърхи купчини – едната със сенчестите корави орехи, а другата – със латни зрели круши.
– Поправям обуща! – викал малко по-надолу друг един прегърбен човечец и размахвал чук за доказателство на майсторството си.
– Тук са най-здравите и бързи коне! – трети глас подканвал купувачите да погледнат стоката.
В цялата тази глъчка, където всички тропали, тракали, бързали, шавали и викали, Златея, която толкова обичала всички, се спряла за миг и се зачудила защо всички тези хора продават благата си, вместо да си ги даряват. Та нали тя им давала всичко, от което се нуждаели? Златни одежди… Меден хляб… Тогава, точно тогава, тя се усъмнила в добротата. И точно в този миг престанала да усеща любовта.
Слънцето се отдръпнало от нея и тя внезапно попаднала в сянката на един облак. Поискало ѝ се да престане да се грижи за поданиците на царството, а да се занимава единствено със себе си. Да се гизди пред огледалото, да не обръща внимание на никого и нищо, да мързелува по цял ден, вместо да шие дрехи, било то и от злато. Когато ѝ минала тази мисъл, усмивката ѝ угаснала, а устните ѝ станали една права
черта. И в тази сянка, където в този момент Златея се намирала, слънчевата светлина като обръч обграждала сянката, но не можела да я достигне за да я разсее, тъкмо там, на пазара, в тази същата сянка, стояла една беззъба вещица с коса като метла, която продавала разни стари, употребявани и никому ненужни вещи и със змийски глас попитала Златея:
– Ти не си ли принцесата? Защо няма хляб днес, Ваше Височество?
– Купи си хляб. Нали изкарваш от търговия?! – отвърнала Златея. Освен това няма хляб днес. – за пръв път в живота си Златея изрекла лъжа. И сянката, в която се намирала, станала непрогледна като нощ.
– Така ли? Не е ли задължение на царя да се грижи за поданиците си?! – настоявала вещицата като тропала с една дървена и мухлясала лъжица.
– Дори и така да е, аз пък какво съм ти длъжна на тебе? На никого нищо не съм длъжна. Изобщо не ме интересувате. – отвърнала Златея и продължила по пътя си.
– Така ли?! Чухте ли я какво каза?! – изкрещяла вещицата силно. Ей-сега ще видиш какво си ми длъжна, глупачко такава! – започнала да се смее бабичката подигравателно.
– Хора! Чуйте ме! Вижте я! Днес Нейно Височество Златея, дето се прави на фея, ще ви остави гладни! – разкрещяла се бабичката. Утре сигурно ще ви пороби!
Човекът, който продавал коне изкрещял:
– Млъкни, вещице дърта, ще уплашиш гаргите само с твоите крясъци!
Тя обаче не спирала да крещи и да обижда принцесата. А принцесата наистина се засегнала и красотата ѝ залязла в сянката.
– Така ли мислиш, коняре? Нека да я видим колко струва. Тази обикновена лъжкиня!
– Не съм лъжкиня! – опитала Златея да се защити.
Но щом Златея казала така, хората повярвали на вещицата и започнали да гледат Златея със съмнение. Въртели глави, цъкали с език, повдигали вежди…
– Щом не си лъжкиня, направи хляб! – изговорил почти със заповеднически глас продавачът на орехи и круши.
– Добре. – отговорила тя пред погледите на всички.
И потърсила нишка светлина. Но от страха, който изпитвала, и от сянката, в която се била озовала, не могла да улови конеца… И вместо златна нишка, от облака, който хвърлял тази дебела сянка, потекла река от кал.
Тогава всички се изсмяли, а вещицата продължила да нарежда:
– Видяхте ли какво може? Нищо не може да прави! Кал може да прави, а ни лъже, че е злато! И говори, че сме в най-богатото царство! А аз искам да попитам, има ли тук някой два гроша за шепа орехи? А? Има ли тук, на пазара такъв човек? Или е наистина най-наивната глупачка, за да си мисли, че злото не съществува! Самата тя е злото! Вижте я! Погледнете я само! Красавицата! Ха-ха-ха!
Златея толкова силно се уплашила, че изпитала омраза. Тогава сянката я засмукала като в бездънен тунел, красотата ѝ наистина увяхнала и самата тя започнала да прилича на вещица. Златея внезапно усетила как шепа орехи я удрят по главата и се счупват в челото ѝ, а две черупки затворили очите ѝ и тя наистина повярвала, че съществува злото. Тогава тя, в опита да се избави, изрекла втората лъжа в живота си:
– Аз не съм Златея! Не обиждайте принцесата! Пуснете ме! – тъмницата вече била толкова силна в нейните очи, че тя се почувствала като затворничка.
– Чухте ли я? Чухте ли я? – нареждала вещицата. Продължава с лъжите…
– Добре, добре – осмелила се Златея – признавам! Аз съм принцесата, но не съм лъжкиня. Само ме пуснете!…
Лидия, нейната най-добра приятелка, сякаш усещала, че Златея е изпаднала в беда. Без някой да я води, тя възседнала верния бял кон Вихър и като светкавица се озовала право на пазара, провикнала се: „Приятелко моя!”. Златея си спомнила за любовта, пожелала да прегърне Лидия, отворила очите си и видяла слънцето. Ръката на Лидия се протегнала като цвете към нея… Слънчев лъч като диадема кацнал на косата ѝ. Светлината пак погалила усмивката ѝ и всички отново разпознали своята любима принцеса…
А, а вещицата ли? Вещицата, за да не я прогонат с побой, чевръсто успяла да докопа от боклука, който продавачът изхвърлял зад сергията си, две изгнили круши и шепа орехи, тъмни и корави като сянката (та тя нали това си искаше), като фурия минала и през съседните сергии, откъдето също откраднала чифт нови обуща и едно младо жребче, яхнала го и избягала… Оттогава никой не е чувал за нея. Ако случайно я срещнете някъде, кажете. Златея няма сурово да я накаже. Тя просто ще я научи на щедрост и на добрина.
Поуката каква е, мили деца?
Поуката е, както и Златея разбрала, че злото наистина съществува, но от нас зависи дали ще му се поддадем и ще попаднем в капана му. Разбрала също, че най-добрият щит срещу злото е любовта.
Щом разбрала тази житейска истина, Златея помъдряла и изведнъж се почувствала пораснала с още една година.
Тя прогонила сенките, които искали да проникнат не само в царството, но и вътре в нея, и възродила царството на светлината.
Отново всичко грейнало в злато и мед.
С обич,
Краси, Ели и котенцето Малчо 
ИЗВЪН КАПАНА
Бих на болницата шута,
дет’ с размах у мен разцепи рана люта,
с нек’ви хапчета ме само в кризи шантави набута,
инак си кльопа свежата, прясна валута.
На болестта си яко се изплезих,
и на докторите, дет’ изкараха ме crazy,
кимат умно с глава, вдигат рамене,
докат’… хептен ми влезе!
Oh, baby! Що не вземеш малко се отре́звиш?
На мене ми е позволено, да,
да плюя аз по теб зашеметено,
щот’ съм си луда, да, даже имам документ.
Ама от Марс не падам,
че да ви се връзвам на скапания експеримент.
Аз съм жива. Да-а. Няма да ме трепете!
Гнусотията на ваш’та система
ясно я виждат даже и слепите!
Отивам аз при попа,
от вас той по-добре ще ме лекува.
И утре аз ръка ще му целувам.
Докторче в рамка,
с бумаги задръстен,
диагноза, ей-така, за “Здрасти” ти избамкваш,
и здравия в здрава плячка ти сдъвкваш!
Що майки си разплакал,
а бе, идиот!
Избърши си очилата,
та се виж какъв си скот!
Я по-добре ти върви да се лекуваш!
И чак тогава думата “доверие” ми разтълкувай.
От мене чао.
Почеши се пак по темето,
белким ти светне поемата.
Моля, моля, да си имаме уважението!
Не се отнася за моите лекари – те знаят кои са.
Изкуших се и на френски да я преведа тази гадост:
HORS DU PIÈGE
J’ai cassé (battu) le coup à l’hôpital,
qui a explosé en moi avec un ample chout
une plaie aiguë.
Avec ses drôles de pilules
il m’a poussé dans des crises bêtes, loin du sacral,
mais autrement il déjeune sa fraîche monnaie, bien voulue.
À ma maladie j’ai durement tiré ma langue,
et aux docteurs qui n’ont rendue
comme si j’étais le cerveau crame, perdue, bien dingue!
Ils inclinent habilement la tête,
Ils haussent les épaules,
jusqu’à que je coule tout à fait!
Oh, bébé, rends-toi un peu dégrisé!
À moi, il m’est permis, oui, de cracher sur toi,
j’en ai le droit.
Car je suis folle, oui, même j’ai le document.
Mais je ne sors pas de nulle part,
ça ne prend pas votre éxpérimentation vilaine,
de cette façon.
Je suis vivante, oui !
Vous n’allez pas me tuer!
Votre système dégoûtant clairement le voient les aveugles même.
Je vais aller chez le prêtre,
Il me guérira mieux que vous,
et demain je vais lui embrasser la main.
Il sait ce que c’est un être!
Et où êtes vous?
On voit bien vos empreintes!
Cher docteur dans le cadre,
encombré par des papiers,
Pour “un salut” tu pousses une diagnose juste comme ça,
et celui qui est en bonne santé
tu le mâcheras solidement en butin.
Quelles mères tu as fait pleurer!
Oh, mon idiot,
Nettoie tes lunettes
et regarde-toi quel imbécile tu fais
par/avec ton regard bovin.
Écoute, tu ferais bien d’aller te faire soigner toi-même,
seulement là, le mot “confiance”
tu pourrais me l’expliquer.
Au revoir de ma part.
Commence à te gratter le front,
j’espère que le poème va te rayonner.
S’il te plaît, s’il te plaît! Gardons notre respect!
J’avais des remords, quand je l’avais écrit, j’ avais honte de me permettre d’écrire de cette façon et je viens de le traduire en français.
Voici l’originel:
https://m.facebook.com/groups/1203369376943854/permalink/1250863235527801/
Елена Стоянова
Предизвикаха ме да петня мастилото с лош стил на писане! Но жалкото е, че това си е истина!
ЗАХАРНИТЕ ПРЪСТЕНЦА
(на Ани, мама Ади и тата Ради)
/приказка по идея на сладката Анитка/
Търкулнала се старата година
като плодче узряло, например свежа мандарина,
а не като болтче, завъртяло се прилежно в прашна машина
и отнесла със себе си всички неволи,
плач и зъбоболи.
Донесла на Ани растеж и здраве,
ръчичката на Алекс, на Роко опашката, Гого и милкавата крава,
а на мама и татко с усмивки в свежо „Наздраве“
поднесла е с панделка спомен за игрите любими
и от живота приказни картини.
Така, вещаейки чудото пролетно,
дошла е веселата Коледа
Шарена като бонбоните и бибероните,
пъстра и сияйна като лампичките на елхата,
искряща досущ като очичките на децата,
блестяща като звездичките в небесата,
Коледа изпълни всички с радост в сърцата.
Тогава малкото детенце,
любопитно всичко да узнае,
попита своите пръстенца:
− А вие кои сте? Хайде да си поиграем!
− Хайде, хайде! – отговориха пръстенцата –
Готови сме винаги за приключенийца!
– Но нека първо да се запознаем! –
каза силно Показалеца, винаги готов за наставления.
– Да, иначе ще си говорим на език неразбираем. –
добави мъдро Палечко в уверение.
– Аз съм Ани. – веднага честно отзова се тя на призива.
Приятелка ваша, сестричка може би, усещам аз на близостта ви прилива.
Показалеца отново се обади,
кимайки важно, като за награда:
– Ти не си ни сестриче.
Защото ние сме твои.
Само с тебе можем да правим всичко, което обичаме.
А без тебе – нищо свое.
Тогава Ани за малко се замисли.
Но попита пак с поглед бистър:
– Така да бъде. И все пак вие кои сте? И Палечко, понеже всички му се подиграват,
че е нисък и дебел, извиси глас, за да се прослави:
– Аз съм Палечко. Умея всичко.
Имам трима братя като мене.
Те с тебе са по всяко време –
един на другата ръчичка
и двама на крачетата, с които тичкаш.
После я попита закачливо:
– А ти на какво ни оприличаваш, нас щурите?
Ани отвърна му игриво,
за забава,
макар че се зачуди кои пък са онези братя, другите.
И понеже гледаше елхата,
хрумна ѝ да каже:
– На борчета в гората.
Всички се разсмяха. В смях се разпиляха даже.
– Сега ще те убоцкам с една борова игличка!,
Кутрето показно размърда нокътя си остър пред всички.
Отново смях.
А Средният пръст наведе се и гордо кокалчето си изпъчи:
– Аз пък по главата с една шишарка ще те фрасна!
– Само да не се изкълчиш с твоите закани! – Показалеца намеси се с внимание.
Залята цялата в смях, обади се и Ани:
– Това не е опасно!
Ето! Да! Това сте вие! Приятели в играта!
– Така е. – продума и Безименният пръст. Приятели сме и нека да си изредим имената
и да започва веселбата!
Така представиха се театрално,
в танц раздвижиха се музикално,
и с поклон,
в очакване на вълнения милион.
Поред, както са си наредени,
петима точно преброени,
от любопитния Анин поглед огрени –
Палец, Показалец, Среден, Безименен и Кутре.
– Добре, да си играем, ама на какво? – Показалеца се изправи умно.
– Хайде да извием едно хоро! – Палечко с подскоци тромави барабанеше шумно.
– Толкова си смешен!
Всички се разкискаха.
– Е-е, няма никой безпогрешен. – защити се той, както му хрумна.
– На гоненица…, а-а-а…, не, на жмичка, искате ли? – Кутрето каза, до Безименния притискайки се.
То най-много таз игра обичаше, понеже най-добре умееше да се крие.
И както скачаха и пляскаха, млъкнаха внезапно при предложението на Ани:
– На „Огледалце, огледалце – кои сме ние, какви сме ние?“
Веднага пръстите отвърнаха в хор, изправени:
– Всички сме добри.
– Добри сме, да. – Безименния потвърди,
макар да сме малко натясно, всички сме добри!
Кутрето се намръщи:
– Ти пък все се оплакваш, все ти е тясно вкъщи!
Важното е, че всички сме добри!
– Tова е ясно. Но огледалото ли аз да питам за туй, което знам?!
Палечко, почервенял, сърдито отхвърли идеята с плам. И се започна препирнята за играта – някой иска да играе на таз игра, друг пък – не,
кой какъв е, що е, красив и грозен, сръчен, кьопав, умен, глупав,
и какво ли още не…
Лелее! Врява вдигнаха до небесата!
Сборичкаха се в сплетнята!
Докато свиха се в юмрука!
А огледалото ледено мълчи!
Замалко да го счупят!
И Ани да се нарани!
Треперещи от страх, забравиха за играта.
Това не беше люлка или жмичка!
Каква голяма щеше да е белята!
Уплашиха се всички!
И Ани бързо прецени, че огледалото често лъже и мълчи.
И тя ги дръпна, разумно, без да кресне, без да тропа,
те се стреснаха, но с охота
прибраха се в топличкото джобче,
и с любов, сплотени и на топче
без да се карат, се сгушиха!
И тогава чудото се случи!
Там, близо до бонбоните,
с ласката, утехата и бибероните,
превърнаха се в захарни пръстенца
малките братленца!
И под щастливите лъчи
Ани научи, че сладкиши може да твори!
И на трапезата, и в живота,
с помощта на своите сладки пръстенца, задружните братленца,
като малка фея
Ани света с радост ще огрее.
На мама да помогне,
ръка да подаде и приятелите с любов да трогне,
щастието да нарисува,
в смеха да се налудува
къщичка да построи
с таланта свой и със своите пръстенца – на света вълшебства ще дари!
П.П. – Ти ще видиш, мамо! Ани голяма да порасне само! – Показалеца посочи кръстопътя, кимайки важно-важно.
С обич,
Котенцето Малчо, Ели и Краси
АТЕИСТЪТ
(пиеска)
Душо моя,
щом на тебе се опра,
в красива сладост се увличам.
Загърбил съм покоя,
отговорно бъднините си строя,
стъпвайки връз всичко, що обичам.
С топла, сладка изненада,
с трепет и загадъчна усмивка,
с клепач, подвит в любопитство,
гордо бродя в сянката на неизвестното.
Приключенията жежко ме нападат,
но духът ми в радост пак утихва,
от непобедимостта си все се слисва.
И продължавам все да търся интересното.
Бодливи тръни прекосявам,
плесниците с насмешка, смело аз преодолявам!
Душо моя,
ей-така аз трупам опит,
заяквам и изследвам,
самочувствие градя!
От делвата дълбока твоя
грабя чувства и мечти с охота,
слова безстрашно, до насита аз изстрелвам.
И напред политам, към върха!
Сърце – отворено широко,
очи – прицелени високо!
С глас, в славната си рамка затвърден,
с власт, без минута дрямка, устремен,
напред вървя сам-самичък, без водител!
Моят разум е и моят предводител!
Героично, чисто, навлизам в утрешния ден!
Движа се по вълната на нетърпението,
спускам се по навика на вълнението.
Спъвам се понякога,
но махам с ръка,
но напредвам всякога,
защото знам, че нямам нищо общо с падението.
Но веднъж, в безграничното ми славно пътешествие
настъпи злощастно произшествие.
Загубих се.
Душо моя, помниш ли?
Съзнанието ти тогава се събуди.
Гальовен слънчев лъч в теб проникна
и те попита за завоя.
Ти бистри сълзи ронеше
поради всичките заблуди.
Мътни чувства гонеше.
Но изящния слънчев лъч ти отначало не обикна.
Спомни си, не се срамувай,
някаква любов като фонтан тогава бликна.
И лъчът нежно те подкани:
— Дете, внимавай! Не лудувай!
Само на себе си не се осланяй!
Ти намуси се и се потупа по гърдите:
— Не ми вгорчавай моята сладост,
не ми препъвай ти игрите!
— Внимавай! – възрази ти светлината,
тази сладост да не се окаже твоя слабост.
Пък и не смесвай ти живота с играта.
—Хайде-хайде – припряно ти се дърпаше –
кой каквото сам
си построи,
и великан не може да му го сглоби!
— Хей, малката – лъчът бащински ти се усмихна,
спомни си как летеше към високото,
но признай си, че обърка ти посоката!
— Аз не знаех! – ти побърза да се оправдаеш.
— Не знаеше, знам. Защото се бе повлякла ти по модата, по нормалното според временната ваша норма,
без да се съобразиш с природата,
без да различиш дори, че нещата имат цвят и форма.
— Не е вярно, стремях се към успеха,
старателно проправих си пътека.
Но изневери ми той! Късметът!
Дет’ си го предавахме като щафета!
— Тоз лъжлив късмет,
изхвърли го в кофата за смет. –
посъветва те лъчът с маниер и с малко яд, и добави:
— Късметът е като зараза. Омагьосал е света. Приспива будността и разжегва за разврат! После – омраза! Но… свободна воля! Какво да правим!
— Да, да прав си! Аз ужким съм инат. Ама ето че сега мръсникът ми докара глад! – в гнева си ти се съгласи с лъча.
Зарежи го тоз измамник. Искам да те питам нещо, нали няма да е нахално?
— Кажи, кажи, че нямам време! Трябва да измисля как да се спася от това жестоко бреме!
— Остави ти времето на мене. Инак пак грозят те нови, зли проблеми. – с мъдър глас лъчът това изрече. Кротко, ясно, с утешение.
— Та кой си ти да ме заплашваш животът ми да е обречен! И все да съм натясно! – отвърна ти с раздразнение.
— Кой съм аз ли?
Защо ме питаш?
Ръка подавам ти,
но ти дори това отричаш.
Не искаш с мене да се запознаеш.
Обладана от себичност, сама на себе си робиня,
даже собствения си свят не щеш наистина да опознаеш.
Раздрана от първичност, от година на година,
все по-остро падаш и към дъното потъваш,
даже съвестта си с болка ти огъваш…
Щот’ не щеш да си признаеш… И да се покаеш. –
така проехтя някакво човешко обвинение,
но всъщност духовно бе прозрение.
А светлината продължи, този път по-меко, със закачка:
— Късогледо ти дете си. Сакатлъка май ти го доказах вече. От носа си ти не виждаш по-далече.
Той направи кратка пауза и с властен, заповеден тон изрече:
— Време е да направиш съдбоносната си крачка!
— Ръка ми бил подавал!
Случайно някой да те е упълномощавал? – защити се ти по навик, от гордостта си пак почерпи облекчение.
Но стана малко смешно, помниш ли?
Защото ти по навик, съвсем прилежно, безпогрешно,
бе доволна, че си излязла от положение.
И то, без лъчът да ти е нанесъл обвинение!
Ти разбра тогава,
че сама себе си се обвиняваш,
и то, според както модата там, нормата,
с царски жезъл ти навява!
И в главата ти настана такава олелия,
че взе да схващаш откъде е тази съсипия!
А лъчът бе нежен.
Но ти пак на своето държеше си,
съвсем прилежно.
— И какво сега, ще си поговорим ли?
— Уф, кажи. – въздъхна ти с нотка на престореност.
— Ти ме пита кой съм аз.
Видях, че си в беда и долетях завчас.
Приятелят ръка подава,
в нужда се познава.
Не аз, народът го е казал.
Поне това отдавна е забелязал.
— Та аз съм в бедствие изпаднала!
Какво можеш ти да ми дадеш! –
повдигна театрално ти на оплакванията къдравия тон.
— Пречупи ти тази гордост,
що достойнството ти е откраднала,
и чак тогава ще заемеш полагащия ти се трон!
Изслушай ме и разбери!
— Слушам Ви, Ваше Величество! –
застана мирно ти
и с подигравки гласчето обкичи си.
— Има изглед скоро да се запознаем.
И да оправим пътищата да се постараем. –
лъчът твърдо това прошепна
и надеждата чрез Него някак просветна.
— Искам да те питам най-напред
какво търсиш ти навред.
— Исках да достигна висините,
да изследвам дълбините,
но лошото е, че от тоя мой захлас,
тръгнах без компас.
— Да, това за компаса е вярно,
дори то е най-главно!
Тогава ти с невинно учудване лъча погледна.
И с доверие, на съчувствието му се облегна.
Но лъчът към теб отправи нов, директен призив,
що у теб подбуди чувства смесени, и криза.
— Признай, че ти сама си сътвори един ограничен, позорен свят,
и разчиташе на интереса да ти построи блестящ палат!
— Не е вярно! Не ме подвеждай така коварно!
Исках просто да докосна висините,
да изуча дълбините!
— Ще изучиш, ще изучиш! Ще проникнеш!
Но първо нужно е в сърцето си да вникнеш! –
въздъхна бащински лъчът
и водителски му се промени гласът:
— Какво знаеш ти за висините!
Може би усилие за разхита?
И ето че накрая станаха ти похитител!
— Така е – разрева се ти – много са лоши!
Не очаквах да им се превърна в заложник!
— За теб сега са лоши, но инак – не.
Ако ме послушаш, обещавам, че ще ти е добре.
— Какво да сторя?
— Приеми моята опора.
Чуй сега, за висините нищо ти не знаеш.
Тъй като за свободата си нехаеш.
Та ти между смирение и падение разлика не правиш.
Затова по навик все редовно падаш.
Как ще прецениш колко е висока планината?
Хеле пък цената на свободата!
— Тук не съм съгласна! Имам възражение!
Аз съм си свободна по рождение!
— Да бе, да! Свободна!
Заключена в тясната си норма!
Горката!
Аз ще ти я върна свободата.
Даже платена й е цената.
— И как?
— С венец от тръни.
— Глупак! –
на плесницата приятелски, с усмивка Той отвърна.
— Моята глупост човешката мъдрост пребори
и за теб врата отвори към небесните простори.
Това не можеш да го разбереш,
пък и засега не ти е нужно.
Важното е да прозреш,
че съм ти приятел верен.
Ако щеш – съдружник.
Но това за да се случи,
да ме приемеш и да сполучиш,
най-напред значението на думата „смирение” трябва да научиш.
— Сми-сми-… какво? – замисли се ти според някаква логика,
завъртя очи, промени си даже облика,
повдигна показалец,
но не за да нареждаш или да се хвалиш.
— Смир-…, смир-…
— Чик-чирик, чик-чирик – намеси се лъчът със смях, с веселие,
но важното е, че ти почти уцели:
— Нещо с мира трябва да е свързано.
Войни да няма – заключи ти прибързано.
— Войни винаги ще има.
— Защо? – подскочи ти и от възмущение се срина.
— Ами как мислиш, ей-такива като тебе кат’ се съберат,
дали е възможно да се погодят?
Но остави тази работа на мене.
Не се мъчи да проумееш навиците на всеки род,
на всяко племе.
— Защо да не е моя работа?
Та аз съм част от този благороден род, от тоз народ!
— Според дадения плод – греховен или годен –
всеки, било то човек или народ,
ще си получи славата!
А ти поразмишлявай върху думата „смирение”
и да свършва вече таз поема.
Тогава, обещавам ти, ще си заслужиш ти наградата.
— Че какво ми е на мене! Обичам аз мира!
— Мира в себе си ти намери.
Войната в себе си ти потуши.
Престани да се бунтуваш!
И по вашата модна норма
границите на позволеното да щурмуваш!
Пречупи ти тази гордост.
Сама видя, че сетнината й е подлост!
Ето това е то смирението –
да се покориш!
Пред истината да се смириш.
— Ама аз за своите права воювам!
Как така, ха! Откъде накъде ще се покорявам!
И някой друг да определя туй, което заслужавам!
Аз съм свободен човек!
— Омръзна ми това да слушам всеки век. –
тук лъчът леко повиши тон,
даже прозвуча някак като стон.
— Толкова ли е трудно да разбереш,
че ако на гордостта си само се опреш,
и ако със себе си не се помириш,
тогава точно, много лесно,
най-напред духовно, а сетне и телесно,
някой друг ще успее да те залови
и с гавра да те покори.
— Хм! – замисли се ти,
и погледът ти се измени. –
Ами да! Май така е… – за миг се усъмни,
и макар объркано, ти мисълта си продължи:
— Да, да! Така е! Браво! Браво! Всичко точно е така. Лелее! Колко съм глупава!
— Не си глупава – гальовно се усмихна и светна пак лъчът –
Просто лоши навици си натрупала.
Но ще опознаеш ти света.
Смирението е ключът.
Да се окрилиш със свобода.
Да се облечеш с достойнство.
Да стъпваш върху доброта.
Срещу света несправедлив да вдигнеш войнство.
Милосърдие да проявиш.
Към брата куц и към брата висш.
— Ама аз…
— Какво ама ти?
Срещу брата си кога надигнеш глас,
твоето сърце от тебе ще се възмути.
— Аз съм си аз.
Не разбирам защо трябва с другите да се сравнявам,
пък и на Сульо и Пульо да правя услуги!
— Не казвам да се сравняваш, нито да се приравняваш.
А просто се научи да уважаваш.
Освен това не ме разбирай криво.
Е! Така не бива!
Ти не си подлога,
да ти намеквам аз не мога
за… услуги!
И, съгласи се, че…
за кръвта и за природните си дарби
нямаш лични заслуги.
Е, ако развиеш тези дарби, както и желаеш,
с лаври ще се увенчаеш!
Но това е друг въпрос.
Но нека да се върнем на основния,
който е и доста по-прост.
Смирението.
Запомни!
Смирението защита е,
и е изход от падението.
Чиста, бяла роба за теб ушита е.
Приеми я в полезрението си.
После в мисълта си.
И облечи се с нея в поведението си.
И ще промениш света си.
Чак тогава, Аз, светлината,
ще ти открия небесата.
Ще достигнеш висините,
ще узнаеш тайните на дълбините,
ще зашурти в тебе на сълзата топлината,
ще умееш да разпознаваш на усмивката играта.
И така ще крачиш ти достойно
в съдбата.
Не на сляпо, даже предвидимо, стройно,
здраво стъпил на земята,
и в сладък вихър докоснал небесата.
Така ще заживееш с пулса на сърцето,
щом обикнеш в себе си детето.
— Благодаря ти, лъч светлинен,
за тази нежност,
за това озарение,
за това откровение.
Прости ми моята небрежност
към живота,
раздирам се от съжаление.
Искрено признавам, с неохота,
голям грях сторих!
Забравих любовта.
В нездрава, уж нормална рамка се затворих,
угоих се от суета.
Мечтите надуто ми се изсмяха в лицето.
Утежниха ми люто сърцето.
Прости ми, лъч светлинен,
ти можеш да ме очистиш,
да бъда пак невинен,
бяла страница да прелистиш.
Оттук нататък ще Те слушам,
ще Те следвам.
И ще се старая да живея с това сми-сми…
— Смирение. –
с гальовна, блага, всеобгръщаща, бащина усмивка, светлината довърши това съдбовно изречение.
В началото бе Словото. И Словото бе Бог. В Него бе животът и животът бе светлина на човеците.
Човеко, смири се!
АБСТРАКЦИЯ, ЗАДУШЕНА В КОНКРЕТИЗАЦИЯ
Двусричен смях. В басов тембър.
Премерен, като от журнал по артистичност.
Сърцето ми раздвижва.
В душата ми вибрира.
Първичен, плах, искрящ като от изящен Рембранд.
Верен, оркестрална симфоничност.
Кръвта в сърцето ми придвижва.
В душата се побира.
Поличбен крах разклаща център.
Оцелен - магистрална апокалиптичност.
Душата ми обижда.
Сърцето ми облива.
Паралитичен страх, като от масов плен - гръм!
Разперен - фатална истеричност.
В душата ми приижда.
Сърцето ми убива.
Страх, поради недоосъзнаване на същността -
всемирната любовна мощ!
Смехът безценен - незаслужен дар!
Прах черен - заблуда душата води в нощта.
Сърцето - гроб от вар!
Просто пуста площ!
Язък за песимизма!
Защото е Връбница (както казва Краси) 
1999 г.
&&& Стих
Светлината струи благодатно
и болката разцепва на ивици.
Горещо пари, захваща,
страданието разтапя в сила.
Пустотата зове и поглъща
последната глътка въздух.
Жестоко бичува и връща
усмивката в свитото гърло.
Загубват се хлиповете
и сили не остават да плачеш.
Затънал дълбоко в тинята
недъгаво крачиш.
За музиката старчески глух си останал.
За цвета си сляп.
На живота щедрата покана
смачкал си, стъпкал си, сякаш е враг.
И тогава любовно терзание
ще напомни за своята святост!
Със своята свежест ще даде упование,
ще принизи в краката си всичката жалост!
Светлината струи благодатно.
И болката разцепва на ивици.
Горещо пари, захваща,
страданието разтапя в сила!
ДЪЛГОУШКО
(приказка за деца и възрастни)
Живял Дългоушко в една шоколадово-дървена къщурка. Стените ѝ били затрупани от пъстри и усмихнати цветенца, които той сам бил засадил. Вратата ѝ била заоблена и нежна като дъгата, така че когато Дългоушко преминел през прага ѝ, тя винаги го предразполагала към смях, увереност и готовност да върши добри дела за себе си и за близките си. Покривът на къщурката се превръщал в златен, щом слънцето го огреело и го докоснело с дългите си златисти и реснисти лъчи. А то царствено се разхождало из обширното прозрачно-синьо небе, осеяно с памучено-пухени, а понякога и захарни облачета. Те пък, ту като сладки зайчета подскачали из широкото небе, ту го покривали сякаш с бебешки пелени, а най-често радвали децата, защото им напомняли играта със снежни топки и вкуса на сладоледа. Дългоушко много ги обичал, считал ги за свои приятели, защото те отразявали всички негови мечти във вълшебното небесно огледало. Небето наистина било свързано с хората чрез най-твърдата връзка – любовта, и им дарявало всичко, което произтича от нея, даже най-важното – живот и светлина, но понеже хората не можели да го достигнат, трудно проумявали тази голяма истина, макар и да я усещали в сърцето си. Но облачетата, освен че менели формите си, понякога променяли и настроенията си. Когато се ядосели за нещо, потъмнявали от страх, и от гняв започвали да ръмжат и да изпускат люти светкавици, които плашели кротките обитатели на селцето на Дългоушко и по този начин им променяли намеренията и действията за туй, което си били наумили предварително.
Но Дългоушко бил смел. Него нищо не можело да го уплаши. Даже вечер, когато всички лягали да спят, за да не виждат тъмнината и лошите присмивачи, които я обладават, и да се скрият от страшните чудовища, които излизат нощем да пакостят, Дългоушко спокойно продължавал да следва желанията на сърцето си и се наслаждавал. На всичко. На всичко, което природата му бе дарила и на това, което той бе сътворил. Той бил много любопитен. Искал да издири необятните пространства и да разбере кое е това нещо, което карало тези дружелюбни облачета да постъпват така и да се държат като огнестрелни дракони.
Дългоушко бил забележително същество. Той бил много добър и винаги се притичвал на помощ, когато видел някого, изпаднал в нужда. Той имал мно-о-ого дълги уши, каквито никой от неговите съселяни не бил виждал. Те в началото дори му се подигравали, сочели го с пръст, когато го срещнели, закачали го, смеели се гръмко като облаците, когато са в лошо настроение, или пък тихичко шепнели и се кикотели зад гърба му като кокетни госпожици, които се вълнуват единствено от собствената си прелест и считат всички останали за по-низши от тях. Някои дори си позволявали да го пипат за ушите, да го скубят за косата или да го боцкат с пръчка като някакви маймуни, след което веднага бягали самодоволно. Но Дългоушко не им се сърдел. Това дори не му причинявало болка. Така е, защото Дългоушко бил мъдър. Той знаел, че дълбоко в сърцето си всички хора са добри, въпреки дребничките недостатъци, които, да си кажем правичката, често с мъчнотия си ги признаваме, а още по-често пък ги подминаваме, като се правим, че не ги забелязваме, защитавайки рицарски правотата си. И така, Дългоушко не се сърдел на своите съселяни за позорищата им. Той просто разбирал, че те не разбират. Разбирал, че не е като тях и затова им изглеждал странен. Но това, че бил различен, го правело още по-уверен и щастлив.
Когато се организирали разни сбирки по празници или пък панаири, съселяните му го канели да ги забавлява. И той, понеже имал добро сърце, с радост изпълнявал най-различни циркови номера, досущ като истински артист! Навивал си ушите на руло, след което ги лапал и се облизвал звучно. Постилал ги като килимче и канел децата да се въргалят по тях. Вплитал ги на въже с примка, бързо се устремявал към някоя важна дама и изненадващо я хващал за врата. Всичко това предизвиквало огромен смях сред публиката.
Но един ден, както си се веселели всички на зелената, гостоприемна и ухайна на лято поляна, неочаквано, Дългоушко внезапно прекъснал номера си на средата, насочил нагоре погледа си и дълбоките си кристални и чисти очи, досущ като ясното синьо небе, и извикал с господарски глас:
– Прибирайте се всички! Приберете и плодовете на градината си! Вдругиден в пет часа следобед ще има силна буря, гръмотевици и градушка с капки, едри колкото орех, които ще съсипят реколтата ви, ако веднага не се погрижите!
Настъпило пълно мълчание. Кметът на селото се осмелил да го наруши:
– А ти откъде знаеш?
– Чувам гърмът как приижда от изток. Като вълна на океан бучи!
След като изрекъл това, Дългоушко поел към своя дом.
В този миг всички разбрали, че Дългоушко, освен че има дълги уши, той умее да чува с тях надалеч.
Някои не му повярвали и продължили да се веселят, други пък се вслушали в предупреждението и се разотишли.
Бурята наистина се случила. И била опустошителна. Особено за тези, които се били усъмнили в думите на Дългоушко и не предприели нищо, за да се предпазят. Тях тя заварила неподготвени и нанесла големи вреди на реколтата им, така че в продължение на няколко дена из селото се чували плач, силен колкото дъжда и охкания на безпомощност, извити в оперни припевки, а най-често повтаряната дума из улиците била: „Глад! Голям глад ни чака!“
Дългоушко пък нямал никакви грижи. Още преди да настъпи бурята, той си бил прибрал всички плодове и зеленчуци, покрил с една твърда дървесна кора цветчетата по стените на къщурката си, за да ги защити и помогнал на съседите си да се предпазят от опустошението.
Но от този момент нататък, всички жители на селото, всички до един, започнали да го уважават и да гледат на него с пò друго око. Някои дори започнали да се страхуват от него, особено когато той отворел устата си, за да изрече нещо.Така е, защото очаквали пак някоя лоша вест. Ушите му вече не представлявали причина за закачки, често хората вече изобщо не ги забелязвали, защото се съсредоточавали по-скоро върху цялостната същност на Дългоушко, а пък най-палавите вече никога не дръзнали да посегнат към тези уши, притежаващи силата на антена!
Някои пък се полакомили да придобият същото умение и започнали да му подражават. Започнали да си шият уши от животинска кожа, бабите благопожелателно и драгосърдечно подарявали на внучетата си изплетени от вълна и конец, дълги като момичешки плитки уши, и така се появила една странна мода из селските улици – да се носят ушанки посред лято! Това, освен че пречело на ползвателите им, тъй като им държало жега в горещините, всъщност им запушвало ушите и те не можели да чуват добре, въпреки че си въобразявали точно обратното! Постоянно се обърквали в приказките си, когато общували един с друг, стигало се до много смешни и напълно безсмислени разговори, до всякакви недоразбории, когато заедно вършели нещо, и изобщо не можели да се разберат помежду си, защото не били способни да се чуят! Но наистина били толкова смешни, че чак магаретата им се чудели, като разпознавали у стопаните си някаква животинска принадлежност.
Дългоушко решил да прекрати това безобразие.
Отишъл при кмета, който също носел изкуствени уши, но само когато не е на работа.
– Какво те води насам? – попитал кметът сърдечно и с глас, който издавал оказаната му голяма чест.
– Искам да обсъдя нещо с Вас.
– Кажи, Дългоушко, съветите ти са винаги неоценими.
– Забелязвам тук една лошотия в селото.
– Каква? – кметът подигнал вежди от изненада.
– Гледам, че всички носят някакви необичайни притурки на ушите си и изглеждат много горди от това.
– Да-а, засмял се кметът като луничка, с кръглото си личице – ти направи чудо онзи път и те, като тебе, искат да придобият същата способност.
– Да, но ми се струва, че това по-скоро им пречи.
– Как така?! – учудил се кметът и очилцата му се плъзнали надолу по чипото носле.
– Ами те няма да започнат да чуват по-добре с тези уши.
– Защо? – объркано попитал кметът и смръчкал вежди.
– Ами защото няма. Не стават така работите.
– Ти какво сега? – ядосал се кметът и леко повишил глас. – Само ти ли искаш да можеш да четеш посланията на небесата?! Защо и другите да не бъдат като тебе, а!
– Защото не могат, това е.
– Как така не могат?! – скарал се кметът. Ясно, всичко ми е ясно! Ти искаш само ти да имаш това умение и на даваш на никого другиго!
Дългоушко като видял накъде отиват работите, го прекъснал:
– Ти как ядеш супа, кмете?
– Това пък защо ме питаш?
– Отговори ми! – рязко отвърнал Дългоушко.
– Ами, как! С лъжица, как другояче.
– А ако само си сложиш една лъжица в устата, тя ще ти сготви ли супата?
Кметът се замислил.
– Еми, не. Какво искаш да кажеш? Че тези уши са просто някакъв инструмент?
– Точно така.
– А как тогава познаваш кога ще има буря?
– Тайната е в дарбата.
– Хм, замислил се кметът – а откъде ли идват дарбите? – запитал той по-скоро себе си.
– А-а, това вече е друг въпрос. Ако питаш мене, дарбите са даром дадени от небето. Ама все ще се намери някой, който да спори тук. Но аз така си зная. Така че, кажете, кмете, какво може да се направи, така че да се спре това ужасно производство на уши, което причинява кожни алергии на хората, като им спарва главите, на всичкото отгоре им пречи в общуването и ги кара да изглеждат като същества от друга планета, та чак магаретата им се присмиват! А те пък се мислят за много красиви! Не стига това, ами това увлечение така е погълнало всички, че те забравят и най-малките си задачи… Да не говорим, че житниците са празни! Вие най-добре знаете това! Вече никой не иска да работи!
Кметът се стреснал, като чул това. Но Дългоушко продължил:
– Погубват се, кмете, не виждате ли? Хората се погубват!
След кратка пауза Дългоушко попитал:
– А искате ли да Ви кажа още една тайна?
– Да?! – Кметът подскочил в очакване.
– Всеки един човек има някаква дарба. А някои притежават по няколко. Всеки човек е различен. Точно заради дарбите си. И е жалко да гледам как всичко това се погубва безвъзвратно, заради някаква нарочена глупост!
Кметът схванал сериозността на положението, почесал се по челото и със съвсем сериозен тон заявил:
– Ще помисля какво може да се направи.
Минали се неминали десетина дена, кметът със заповед забранил носенето на изкуствени уши. Тръгнали кметските служители из къщите да проверяват дали се изпълнява заповедта. За неподчинение било предвидено наказание – два дена работа на полето в полза на общината.
Но това предизвикало бунт сред населението. Всички се събрали пред кметството, въоръжени кой – с мотика, кой – с лопата и разярено се разкрещели в хор:
– Искаме си ушите! Искаме си ушите! Долу кмета!
Кметът се показал на прозореца, но веднага буца кал го уцелила в устата, и му я запушила, още преди дума да е продумал. Той отскокнал като пружина и излазил на четири крака под бюрото си, за да се скрие. Той така зачервил лицето си – от гняв ли, от срам ли, от прекалена гордост ли – трудно е с точност да се прецени, и запушил ушите си, за да не чува тази глъч, страховита като ехото на дивата джунгла.
Дългоушко се появил с тръба в уста, и въпреки че покрай него прелитали прорасли картофи, изгнили домати, изкуфели глави лук и всякакви други бомбавидни боклуци, той се изкачил на най-горното стъпало на кметството и извикал през тръбата:
– Внимание! Моля, чуйте!
Всички утихнали.
– Вие сте свободни хора! Сами избирате какво да обличате! Кметът ще отмени заповедта!
– Ура-а-а! – надигнало се ново оглушително вълнение – Да живее Дългоушко! Да живее Дългоушко!
Всички размахвали ушите си подобно знамена, а тук-там прехвърчали и китки цветя.
– Но трябва да разберете едно!
Дългоушко направил пауза на значимост, обходил с поглед тълпата и продължил:
– Всеки от вас притежава някакъв талант! И ще бъде много тъжно, ако го погребе, без да го е употребил. За себе си и за другите. Имам предложение. Вие сте свободни хора, вие решавате. Но аз предлагам да направим кръжоци по различните изкуства и който иска, нека да се включи там, за да се учи в таланта си, и да напредва в него като го споделя с други. И това ще даде плод! Сигурен съм.
Без да спомене вече за ушите, той слязъл от стъпалото и се гмурнал в тълпата.
Хората първо не разбрали какво точно им говори Дългоушко, пък нали някои и недочували, заради ушите. Но когато след седмица се появили едни прекрасни плакати за приканване към различни занимания – рисуване, музика, спортове най-различни, изработка на шоколадови бонбони, и на какви ли не други вкусотии, хората се слисали от това разнообразие и всеки потърсил своето място там. Там, където сърцето го водело.
А, да. Те постепенно, с времето, забравили за изкуствените уши, и когато вечер, под прохладните си стрехи, на трапезата, се сетели за тях, се заливали от смях на собствената си глупава мисъл.
ЗАЕКЪТ И КЪРТИЦАТА
/басня/
Къртицата живяла в подземния свят,
като цяла раса тъмна е на цвят,
със съдбата си тежка ни сразява
и с усмивка ледена ни тя сковава.
А заекът като повечето хора бял
да задоволи алчността си е успял:
кои са тез герои вие отгатнете,
а какво се е случило ще разберете.
Живяла Къртица на тъмно, под земята,
с ръце умело скубела тревата,
в готовите тунели тя правела реформи,
с буболечките играела и копаела неуморно.
Живял в апартамент Зайо горе, в гората -
луксозно му била обзаведена пещерата,
безброй слуги си имал, много излишни предмети
и като вършел нещо си служел с инструменти.
Той бил алчен в своя живот,
не му бил достатъчен собствения му имот,
живял през деня, на слънчевата светлина,
но бил лишен от заешка топлина.
Веднъж Зайо Байо под липата се разхождал
и чул Къртицата как рови и пробожда:
„Кой ли под златистите листа живее?
Там сигурно земи, пари и власт се леят!”
Почукал Зайо Байо на дървената врата,
Къртицата почудила се и прекъснала труда:
„Какви са тези гости? Те идват отвисоко,
значи трябва да им окажа почит аз дълбока!”
Отворила тогава вратата широко,
за да посрещне боговете, идващи отвисоко,
тогава заекът изведнъж онемял -
такова чудо никога не бе видял.
Завидял Зайо на къртицата в тоз час
и гледал царството ѝ със захлас -
приискало му всичко да притежава,
да има титла и да управлява.
Помислил си, че след малко време
за принцеса приказна ще се ожени,
но засега това било една мечта
и той се върнал в действителността.
А самотната Къртица мила
безкрайна радост я озарила,
трепнала ѝ жизнерадостно душата,
там, на тъмно, под земята.
Въпреки че Къртицата игрива
щастието щедро я залива
и макар че душата ѝ е озарена от радостта,
тя чувствата си скрила в нощта.
Почерпила тя бога-Заек с коренна яхния
и си помечтала за своята орисия.
А Заекът си мислел как да отнеме
земите на Къртицата от това дивашко племе,
решил да ги получи с кражба
и отказал да ги вземе чрез продажба.
Защото бил алчен и горд
и смятал, че е достоен да го титулуват „лорд”.
Затова Заекът решил
да бъде най-напред с Къртицата мил,
после да я убие и в ръцете всичко ще му падне,
богатствата, земите - той ще ги открадне.
Попитал я какво прави тук,
похвалил я за големия ѝ труд
и ѝ подарил една лопата,
за да копае по-лесно земята.
Че това е бог - Къртицата със сигурност разбрала
и този път вече се засмяла,
макар че на тъмно тя живяла.
А мнимият бог си тръгнал удивен,
от своята подлост бе той зашеметен,
благодарил за яхнията на своята домакиня
и уверен в себе си ѝ подарил една къпина.
Къртицата си заживяла с къпиновия храст
и с лопатата от бога, копнеещ за власт.
Вълшебен бил животът на самотната къртица -
със своя божи дар живяла кат’ царица.
Всички жители на таз земя -
охлюви, гъсеници и червеи
в къпиновия храст се сврели
и до дълго вечерта са пели.
Но ето, че някои предвидливи буболечки
предупреждавали Къртицата, че богът може да стане пречка,
но Къртицата си запушвала ушите
и не искала да слуша за злините.
А заекът-бог се възгордял,
че бе почти осъществил целта,
мечтаел по цяла нощ за трона
и за златната корона.
На следващия ден той се върнал при нея,
но носел със себе си три полилея,
и кибрити, запалки и свещи
и водел орда светулки горещи.
Когато малката вратичка се отворила
и Къртицата със светлината дневна се преборила,
Заекът за втори път прекрачил чуждия праг
и злото нахълтало заедно с него в общия мрак.
- Здравей, Къртичке, нося ти нещо местно,
което е много, много интересно.,
рекъл Заекът примамващо.
- И какво е то? - попитала Къртицата приканващо.
- Всичко това, отвърнал Заекът.
Огънче проблеснало, осветил се замъкът,
Къртицата запискала,
Заекът се закискал,
буболечките запътили се към къпиновия храст,
за да се укриват те на тъмно в тоз ужасен, светъл час.
Само някои буболечки, опиянени,
припомняли на Къртицата своите предупреждения,
че в този замък, осветен сега от светлините,
и в този замък, разрушен сега от злините,
е царувала нявга тъмнината,
но приятелка била е с добротата,
но щом се е отворила вратата
и щом е излязла тъмнината,
излезли са радостта, щастието и веселбата.
А Къртицата не виждала и крещяла,
нищо не чувала, а главата ѝ бучала.
И от време на време говорела на Заека:
- Аз те приех като бог
в този тъмен замък,
а той ще стане мой гроб,
заради тебе, Заеко.
Защо не си живееш там, на зелената трева,
а ще унищожиш моя дом под земята, в пръстта?
Заекът взел подарената лопата,
ударил нещастната къртица по главата,
Къртицата се олюляла и паднала
и предсмъртните си думи казала:
„Всичко, което правите,
за себе си го правите.
Превзехте тази къща,
но дано злото ви се връща.
И така ще стане, защото всеки получава
само това, което заслужава.”
Къртицата умря, настана гробна тишина.
Буболечките се сврели в къпиновия храст
и за своята приятелка плакали в тоз лош час.
Имало една Къртица, която живяла на тъмно и умряла на светло.
ИНДИАНСКО ВДЪХНОВЕНИЕ
/в знак на съпричастност към цялата индианска цивилизация, емоция, родила се благодарение на световната художествена литература, посветена на индианците/
/есента, 7-ми клас, Сопот/
Съ-времие или Договорът
Празнота.
В общуването.
Оток.
Изкуствена лампа мъждука сред гората.
Сеч.
В любуването.
Облог.
Пот нажежена разкъртва сърцата.
Изкривен почерк.
Жесток.
Със замах зачерква вековните нрави.
Метален крясък.
Висок.
В печат положен.
Без трепет тревожност.
В секундарна неотложност.
Ветрове присвоява
и посоката кой накъде да отплава.
II
Ръждив блясък
В хора на чановете.
Подменя звездите с градските лампи.
Лъжлив знак.
Бърбори из становете.
И бушува из дълбините на това нелепо пиянство.
Без скок.
И без срок.
Печатът решава
кой накъде да отплава.
ИДЕНТИЧНОСТ ДНЕС?
Идентичността от упор жигосва континента
над главата ѝ планетите като стражи обикалят наужким безразборно
погледът в душата ми разхожда се
и сред играчките там сгушени
като на кинолента
търси мощен изход от покорството.
ВЪЗДИШКА
Тих като сянка
в тъмнината се плъзгаш,
мълвата ехти, далече шепти.
Лек като дрямка
сладка пак блъскаш,
сърцето, което все още тупти.
Като звезда трептяща изпълваш пространството,
обсипваш го с нежни, далечни лъчи,
но бледнееш безпомощен на фона на тайнството,
пепеливо и вечно, що сърцето смрази.
Като полъх на вятъра движиш се гъвкаво,
сухите клони по пътя нехайно строши,
сякаш неволно, безделно, засмя се и сдъвка го,
Сърцето, което и без туй кърви, разруши.
Топъл кат’ мака
и див като пламъка;
жадни, очите ти щастие просят;
напразно сърцето оплака
се тежко на камъка,
зловещо сив, що забравата и примирението носят.
Като струна чувствителен
и перфектен като залеза,
оставаш ти бисер в моята мисъл,
но бъди нащрек и обвинително
разклатѝ показалеца -
опази щастието, що животът ти е орисал.
Не бъди безразличен като мъртвия пън,
що сладостта на водата не знае,
а вкуси на живота от пъстрия звън,
макар и той с нас сякаш си играе.
П О К А Я Н И Е
Когато светлината в тъмнина превръщаш
и гордееш се в себе си, че си смирен,
то ти светостта в нечистота обръщаш
и от пороците не си освободен.
Опасно е, щом втълпяваш си, че чуваш Божий глас,
а Сатана в тоз миг ти шепне на ухото,
че щастливият ти единствен светъл час
настъпва, щом ти действаш според твоите охоти.
Дори, когато до болка се съмняваш,
но нехаеш за духа си изтерзан,
с увереност непотвърдена продължаваш
да вървиш в път от неправда очертан.
Обречен ли си на това?
Или то е просто кратко изпитание,
чийто изход - устойчивостта
ще роди полезно назидание?
Не се страхувай, представи си, че това е Божи план,
имащ кат’ урок за теб уж фатален резултат
или за прослава Божия оставаш неразбран
и се луташ в греха неосъзнат.
Не бъди ти пластелин без форма,
променящ се от допира на всеки,
но приеми ти нова норма,
носеща ти трайни успехи.
Успехи в доброто,
непорочни, чисти, благодатни,
а не сладките измами на злото,
чието наказание е безвъзвратно.
Тогава ти ще бъдеш озарен
от светлината на увереността,
ще е изпълнен с радост всеки твой ден,
и ти ще обявиш навеки смърт на греха.
(края на 9-ти клас, когато започнаха да падат първите въздушни кули, свързани с църквата)
СРАМ И УКРЕПВАНЕ!
Защо ти полагаш Бога в низши, грозни, долни изпитания?
Признай безверието си при самовъзхвалните си себепорицания!
Маловернико, покай се!
И че Бог над теб стои, ти пред себе си признай си!
Защо нехаеш?
За живота си! За Кръста!
За егоизма свой - таз’ себичност тлъста,
дет’ превъзвишил си зад маската
на мъченическата уж, но явна, жалка горделивост!
Тука даже липсва тръпка!
Има просто на животинска злоба кръпка!
Стига с това „още и още”,
Стига с тези способи-неспособи,
Стига с това „пак ще пробвам”.
Виж, това е пошло!
Инат!
мисълта ми гложди и вратоломно човека в мене тръшка!
*****
За трошичката - долнопробен, смешен, жалък глад!
Смело, истински погледни се ти и виж!
Това е извращение -
самовъзхвалата чрез самосъжаление!
Стига с това „не мога”!
Похвала чакаш дори за всякакви тревоги!
Престани да величаеш себе си,
за да обвиняваш Бога!
Щом си в изкушение
- роптая аз -
не чувстваш ти и грам изобличение!
Даже се присмиваш!
Насилник!
Срам!
*****
На тебе ти говоря, да,
но повече към себе си се аз обръщам,
защото гнилотата пошла
на таз’ нищожна, тънка,
дребна, жалка, смешна даже гънка,
отличаваш смрад от блясък!
Да копнееш за лъжата?
Да захвърляш златото в пустинен пясък!
Да не виждаш светлината!
Можеш ти да чуеш, знам,
че те прегръщам!
*****
Е, чисто ще ти кажа, от сърце.
Не съм дотам дорасла
към теб така да се обръщам.
Недей да ми се мръщиш!
Давя се в егоизма свой,
там спъвам се!
Вони там тази мръсотия,
тази гнила каша,
що светлината очерня,
що не знае що е паша!
Това така ме мачка! Този трясък!
Не ти се оправдавам,
пък и акъл на теб не искам аз да давам.
И не ща да знам що ли заслужавам.
Като търся, да не би да поумнявам?
И това не ща!
Без да се старая, усещам някак,
че грехота е живота и човека аз да пренебрегвам!
Само не ми казвай, че ти дотегна!
Разбрах, че е ценно,
даже важно,
да се радвам!
На всичко!
На врабчето, на лалето,
на детето!
Но трудно е, да,
да последвам аз Христовия съвет.
Обикновено го изхвърлям в кошчето за смет!
Срам!
А именно,
в красотата си дори не съм способна,
аз! Детето в себе си да намеря и да си помогна!
Но слушам аз Христа! -
Преди от твоето око да извадя треската,
от моето око ще си извадя гредата!
Срам!
Звучи пак, сякаш пред теб и пред себе си се аз оправдавам!
Това не е покаяние!
Това е удобно килимче,
не е масло за помазание!
*****
Къде ти е вярата, бе, маловерецо!
Това дере ли те?
Май не.
Мислиш само за себе си!
Без грам да се цениш!
Камо ли някой друг!
С брат си не можеш да си кажеш „Здравей!”.
Това го знам.
Срам!
Резил!
*****
Благодаря ти, Христе, че те има!
И ме пазиш,
достойнството човешко в мене
никога да не се срине!
И Святият Ти Дух с любовта си
човечност и живот ми дава!
Това крепи ме!
МИНЗУХАРИ В ПОЛЯТА
/превод на една популярна детска френска песничка
- Colchiques dans les prés/
https://www.youtube.com/watch?v=W19UgRHkdlo
Минзухари в полята
цъфтят ли, цъфтят!
Минзухари в полята –
ти пак свършваш, лято!
Припев:
Пада листото есенно,
завихря се то –
от вятъра понесено
в съзвучно хоро.
Кестените в гората
пращят ли, пращят!
Кестените в гората
се пукат под краката.
Припев…
Облаци в небето
кръжат ли, кръжат!
Облаците в небето
си простират крилете.
Припев…
И тези ноти в сърцето
шептят ли, шептят...
Тази песен в сърцето
зове щастието светло!
МАСКАТА
Една прекрасно устроена фасада,
стабилна, непроницаема маска ме крие.
Опитва се вълнения безброй, терзания от ада,
чувствителността изтънчена в мене да убие.
Но тази маска мъртва е, и има форма куклена,
макар засмяна, тя не се мени.
Отблъскваща със студенината тухлена,
и истинската радост се опитва да отстрани.
Тази маска, уж на мен подвластна е,
уж изцяло е под мой контрол,
тя защита привлекателна и сластна е
на прозрачния егоизъм гол.
Тя няма вече същото значение
на отдушник, извор на радост и мечти,
стои застанала безмълвно и презрение
чете се в коварните, изкуствени очи.
Разчитах прекалено много на тази маска,
на това лице зложих всичко и разочарование ме сполетя,
поне разбрах, че само естествената окраска
дава сила за живот, за свобода.
С колебание, след време захвърлих маската в ъгъла,
смут обзе ме и страх от несигурността,
за щастието разбрах, че съм се лъгала,
и намерих изход в искреността.
ЧАТ
Хладината маскира лицата изчистени
Сноп хладни лъчи лакира сумрака
усмивки замират в постоянното тичане
Клавиатурата чука
Силуетът тактува
крак връз крак
Студена музика
пръстите ледени тичат замаяно
Ритъм оскъден
високо чело
без всеотдайност!
От пубертетските депресийки: 
Déchirée
Peser sans arrêt le pour et le contre.
Une âme tourmentée, esclave d’une montre.
Une montre écornée, lourdemant tintante.
Attendre sans arrêt, attendre, attendre.
Toute en lambeaux, cette âme déjà vieillie
Se lamente, lamente, lamente
Et la montre-fardeau, déjà le centre de sa vie
Bourdonne d’une voix lente, lente.
Errant dans le monde, errant dans le temps
Elle compte les secondes et tout en pleurant
Elle espère. Que la montre lui montre
Le moment, la fente dans le temps.
Du sombre.
Une âme brisée en mille, une flamme séchée en gris,
Une douleur criant le délire, une âme qui cherche l’abri
Un esprit cassé, désorienté
Flannent dans le vide cendré.
Un lambeau d’âme. Toujours en attente.
Un espoir égaré, presque décoloré.
Attente.
НА ПИСТАТА
/на Петя/
Къде е вихърът?
Засмукал ежедневието ликуващо в остър бяг.
Погълнал ветрове бушуващи и тласнал в първа стъпка крака неопитен и плах.
Пречупил времето – завъртял стрелката на часовника в лудуващ такт.
Къде е вихърът?
Изгрял със сутрешна усмивка,
с перлена идея, която без да стихва,
звънко, в бляскав ритъм завладяла е сърцето,
което неусетно в риска сладък се е понесло.
Къде е вихърът?
На кротък разговор, доверието загнездил,
сутрин, пред цигарата с кафето.
Тук е вихърът.
В приятелска ръка подадена – мост на смелостта,
ръка, на другия отдадена, дарена да предвкуси радостта,
в пръстите разперени – ветрило от топли лъчи,
крачките плахи премерили
и дали сила
на сърцето трепетно в съдбата си да полети!
СЛЕД СКАНДАЛА
(на татко 
)
Не искам да съм тесто в твоите ръце.
А жадувам да съм музика под твоите пръсти.
Бленувам да седя на слънчево место в твоето сърце,
а не на възгледите в сблъсъка да лъкатуша аз чевръсто.
Нетърпимо е да съм ти трън в око при всяко мое „Не”,
а копнеж непоклатим за мен е да съм ти сън с крило.
Винаги, щом повдигнеш рамене.
Пощади ме!
Не искам да съм перо повехнало в твоите ръце,
а желая в моето гнездо, с врата открехната,
да затупти с огън и твоето сърце.
Разбери ме!
Потърси ме!
Не бива някоя моя нужда
за тебе да е пакост безразлично чужда,
а горя да си вътре в играта,
за да ми се сбъдне кичесто мечтата!
Моля те, не ме прокуждай!
Ти знаеш, не можем нищо да делим.
Важно е просто да се съюзим!
Тези „идеали” „идеални”, поробващо банални,
с болка ни отпратиха в безбрежие,
и те, езически сакрално,
създават единствено премеждия.
Настоявам да разбереш, че съм достатъчно пораснала,
за да си позволя да бъда жизнерадостна.
Чакам те. Обади ми се!
Не искам моята песен
да те дразни с тон и ритъм бесен,
а желая ти да ѝ почувстваш и развихриш красотата,
без значение дали е пролет, лято, зима или есен!
Така ще стана истински богата!
Погали ме!
А тез’ фунии, натъпкани със страсти,
що свирепо вият и в лудост пуста ни отпращат
и дет’ им служиш вярно и покорно.
Чуй ги! Те са празни!
Заслушай се. Виж, лъжеш се!
Вместо в битие охолно
Те и теб и мен отпъждат скръбно и позорно!
Повярвай ми! Зарежи ги!
Не искам подобно животни диви на кълбо
заради идеологическо си няк’во сблъскване
да спорим все на същото хоро
чий е космосът и да го тъпчем,
защото не той е в нас,
а ние сме в него.
Смешно е само да се пъчим
със своето его.
Редно е през обектива ние да го измерим!
И да проумеем, че думата „достойнство”
като диамант
блести със своята индивидуална стойност!
Потърси я! Ти! Открий я!
Та ти си музикант!
Истината се говори право в очите,
А не се деликатно подмита!
Нека се научим човека у нас
и този отсреща да зачитаме!
Аз съм толкова далеч от теб,
колкото е подът от тортата.
Но нищо, вярвам, че с любовта на живия поет
ще доловим ний заедно ключа от портата!
Обади ми се! Чакам те!
Свободата се усеща чак след завоя,
след прекратяването на гнилотата на престоя.
Свободата не понася летви.
Ала ти не бой се.
Ако трябва, даже кондукторът ще ти плати билета...
А пък аз съм твоя.
ВЪРТЕЛЕЖКА
Загубиха се хората в сигнала,
и призивът погуби се в болезнен вой.
А птицата с песен прелетяла е,
пропускайки ненужните завои.
Изгубиха се страстите, мечтите,
а разумът в лед се просълзи,
топят се чувствата и в крехкостта отлитат,
безмълвна мъдростта стои.
Печат постави егото в огледалото,
миговете щастие часовникът със знак пилее,
мастилена следа измерва правото,
а мъдростта мълчи, без смях старее и вехтее.
Повлечени на модата в шамара,
търсят пътя хората, но без сърдечен звън,
ни спомен, ни мечта полагат на кантара,
загубили цвета на спокойния и сладък сън.
Опипват пътя, но отлита времето
като дим от смачкана цигара –
докато стъпят – изсъхва семето
и те срещат, да! Срещат самотата на някоя желязна стара гара,
самота, подпряла се на мъдростта,
мъдростта – безценна, но и някак вяла,
от старост вече сбръчкан, безполезен и отсечен пън.
Нахлуват думите в сърцето,
въпросите изследват дълбините,
очите слепи са свидетели
на красотата и на висините.
Затова последвай своята мечта безкрила,
пречистен с вяра и любов,
нека в нея е твоята закрила –
там е истинската сила!
Там е истинският зов.
По стария прашен път,
преоткрил уюта на своя кът,
като птицата тръгни с поглед нов!
МЛАДОСТТА Е ДИВО ЛЯТО
Младостта е диво лято,
огледално пръснати лъчи,
Сърце, в светлина облято,
чисти, пламенни очи.
Младостта е диво лято,
уханни сенки гонят се безспирно,
денят окъпан е в злато,
нощта – в гальовен дъх копринен.
Младостта е диво лято –
чудата птица, приказно сияние,
зеленина навред разлята,
чисто, искрено признание.
Младостта е диво лято,
вълнуваща седянка, залесена,
трапеза кротка с приятел,
богата тайна, сладко споделена!
Младостта е диво лято,
родено утро, обагрено в любов,
живот, изгрял в святост,
щедър, верен дори на залеза суров.
Младостта залязва като диво лято,
звън, преливащ в стон – разпятие,
сърцебиене лудо и мъдрост за отплата
оформят моите възприятия.
Боже, моля Те,
Господи Исусе,
Дай ми сила,
дай ми чистота,
за да съизмеря себе си с уж недостижимото.
Дай ми воля,
най-вече очи отворени
и дума искрена
да излея тук, не само на хартия,
вярата, която истински крепи ме!
Не знание, Господи,
любов ми дай,
кураж да стъпча спънките човешки,
смешни, градящи уж непреодолимото.
Без страх.
Любов към себе си.
Любов към ближния,
за да покажа аз
съвършената любов, що Ти ни даваш.
И всеки ден и час да я ценим и да я изпитваме към Тебе!
Благодаря Ти, Исусе,
за разбирането и милостта Ти!
ФОРМИРАНЕ НА РЕЧТА
(производствен процес)
Предмет на изследването не е образуването на самите думи, а изборът измежду наличните такива.
- Термини, абревиатури и символи:
А – автор /говорещ, пишещ/
П – понятие
Д – дума (най-подходящата предвид крайната цел)
И – име, название на познат за А предмет или обект – И } Рз
Кл. – клише, предварително заучено И, което води до
навик в употребата му – Кл. } Ра
С – сила
E – а) енергия, тласък – 1) Є ускорение *1; 2) Є настроение; 3) Є Р,мотив (?)
б) Є Ф
*1. Може би това ускорение е авторитетът.
Н – намерение /осъзнато или неосъзнато – едно или повече/
Р – референт, препратка
О – отношение – а) към обекта /предмета/, целта на което е подбора на дума
б) към реципиента
Рз – Ра / Рм / Рп – речников запас – съответно активен, междинен, пасивен
Ф – физиологически показатели
М – модалност – М Є интонация; изказ чрез граматически
категории; стил
К – контекст – във всичките му аспекти –
Є културологически пласт, познавателен, ситуационен,
психологически
+ – и
– – минус, без
; – или / ± – би могло да присъства, без да е задължително/
=> – следователно
-> – води до
} – принадлежи към
Є – включва, съдържа
= – е равно на
~ – приблизително равно
> – по-голямо, с превес над, на първо място по значение / съдържание спрямо др.
II. Опит за извеждане на дефиниции по логически път:
- П = И + К => К = П – И
- Д = С + П => С = Д – П
- С = Е + Н + О + Р + Ф -> Е + Н + О + Р > Ф
Тук се предполага, че Ф е даденост и не е влияещ фактор в повечето случаи.
а. О Є Н
=> С = Е + О + Р + Ф -> С = Е + О + Р /главно/
О -> М + И като М > И
=> С -> М ± И
както и О = С – (Е + Р) *2
- Интересно е да се отбележи, че тук И не присъства. Съответно обхватът на М е разширен – би могло да засегне неречеви или вокални, а други поведенчески прояви.
б. Ако М + И зависи от О (вж.по-горе) и С = Е + О+ Р + Ф,
то
М + И ще изразява С – (Е + Р + Ф) --->? Не съм сигурна. *3
- Не съм сигурна, защото нямаме пълно равенство, а имаме само наклон или насока.
- Уточнение:
И означава: 1. Кл., физиологически, механично придобито, } Ра;
- }Рм; Рп, установявано чрез волеви подбор в по-висока степен.
- К Є Р ; О; Е ; (Н,) Ф, Кл => И не } К (сравни II, т. 1)
П= К + И (вж. т. 1) и Д = С + П => Д = С + ( К + И )
Ако П = К – И *4
то К = П + И -> оформящ елемент
- a. Частен случай - що се отнася до общото, цялостно разбиране за контекста
б. Всеобщо, постоянно явление - или това ВИНАГИ е моментът, в който понятието се изяснява за А посредством контекста, но човек все още търси названието на понятието и по асоциативен път, чрез натрупване, с помощта на Р, впоследствие човек открива точното название на понятието.
Това е просто една пролука в целия процес на избор на название, на И.
=>
Ако П = К – И и Д = С +П, то И = П – К, => Д = С + (К – И) *5
5.
Виждаме, че присъствието на И тук все още е плаващо, не е категорично установено, или простичко казано, когато човек все още се затруднява да направи подбор. Виждаме също, че и присъствието на К е под въпрос – вероятно се касае за случаите, когато човек се изразява клиширано, механично или без да влага съдържание. Иначе от контекста и от речевия запас (к/о е част от самия контекст) зависи актът на подбор.
III. Изводи
Въз основа на горните наблюдения можем да заключим следното:
Ако Д = С + П,
то
Д =
(Е + О + Р + Ф)
+
(И + К)
+, ->
(М + И)
I II III
отправна т. материaлизация, отправна т. с избраната
вербализация (или оформена*)
вече дума
* Би могло и да е новообразувана. 
т.е.
Думата съдържа:
I-ви елемент: /потребност, решение за изразяване, енергия/
- Енергия, тласък, настроение - на говорещия /пишещия/, и мотив (?)
- Физиологически способности за артикулация и т.н.
Ускорение – начин на подбор – зависи от мотива и от авторитета
Отношение към предмета, обекта и към получателя
- Конкретно намерение, независимо дали е осъзнато.
II-ри елемент: /избор на конкретната дума/
- Референт, препратка към дадена мисъл, тема и пр.
- Клише, механично натоварено със смисъла, който А влага
*6
- Честотата на срещаните клишета оказва влияние върху вероятността за употребата им.
- Контекст
*7
- Може би колкото е по-голяма силата и отношението, и колкото е по-ясен контекстът за А, толкова крайната дума е по-подходяща /резултатна/, за да достигне до получателя.
III-ти елемент: /вече извършен акт на подбор и отпращане към получателя/
- Начин на изразяване – модалност – интонация, грам. акцентиране, стил. *8
- Начинът на изразяване и целта на изразяване са взаимозависими.
- Името, названието, което А счита за подходящо.
Какъв е изводът? ДУМАТА Е СИЛА! 
Може би неслучайно в Библията пише, че в началото бе Словото. И Словото бе Бог.
Но що е то “слово”, съответно и “Слово”, това е предмет на съвсем друго изследване.
БЪДЕТЕ БЛАГОСЛОВЕНИ!
НА ЛЕДА
/на Сашето/
За първи път аз стъпих на леда.
Помислих си “Колко страшно ще е сега!”
Като падна, ще остана аз без очила.
И после край на забавната игра.
Но ето, че не паднах, а задържах се аз,
защото вкопчих се в мантинелата тозчас,
Но приятеката ми Сашка ме хвана за ръка
и рече с недоволство: “О, не, не така!”
Заведе ме точно в средата тя,
талантът ѝ тогава веднага пролича.
Отдалечи се от кръга, в който аз стоях,
“Настигни ме, де!”, ми рече тя със смях.
Не успях да тръгна аз от първия път,
но настигнах я, след упорит труд,
хванах я и я помолих:
“Не ме оставяй ти сама, ако не искаш да умра!,
ако не искаш да умра!”
Но Сашка се засмя,
тя бе весела душа;
започна да ми обяснява как се карат кънки,
безкрайно съм ѝ благодарна на краката ѝ в дънки.
Научихме се заедно да правим везна,
и не само везна, а и други неща,
и сега се учим заедно пирует и пистолет
и вървим в своята кариера пълен напред!
БОХЕМА
/превод на песента на Шарл Азнавур "LA BOHÈME"/
http://www.youtube.com/watch?v=hWLc0J52b2I
Говоря ви за време,
което не може да бъде доловено
от по-младите от 20 години.
Монмартър тогава
простираше люляците си, и те плаваха
чак до прозорците в нашите градини.
И ако нашето скромно местенце,
което ни служеше за гнезденце
не ни бе поверило своята стряха,
Ето там се опознахме,
Аз, крещящият от глад,
Ти − позираща гола, без уплаха.
Ах, бохема, ах, бохема,
Това означаваше, че сме щастливи,
Ах, бохема, ах, бохема,
ядяхме на два дни веднъж, разбира се.
Из кафенетата околни,
бяхме неколцина, волни
в очакване на славата звездна.
И бяхме сиромаси
със стържещи стомаси,
ние вярвахме безрезервно.
И щом някое бистро
си купеше от нас платно
срещу топло ястие вкусно,
около печката отпуснати,
ние редяхме стихове тогава
и забравяхме за зимата корава.
Ах, бохема, ах, бохема,
Това означаваше, че ти си красива.
Ах, бохема, ах, бохема,
И всички бяхме гениални, разбира се.
Понякога се случваше
пред статива да се сгуша
и да прекарам нощи бели−
на картината ретуш,
гърдата да оформя с туш,
или на ханша предела,
И чак на сутринта,
ние изпращахме нощта
пред кафе със сметана,
изтощени, но окрилени,
за живота не се питахме
що е обич и що е забрана.
Ах, бохема, ах, бохема,
Това означаваше, че сме на 20,
Ах, бохема, ах, бохема,
В духа на времето ние живяхме.
Когато съдбата
ме върна обратно
на моя стар адрес,
нищо не разпознах,
ни стени, ни улици, ни праг,
на моята младост свидетели,
На стълбището горе,
търся ателието свое,
от което нищо не остана,
в своята нова премяна,
Монмартър тъжен изглежда
и към мъртвите люляци се навежда.
Ах, бохема, ах, бохема,
И бяхме млади, и бяхме щури,
ах, бохема, ах, бохема,
Това вече нищо не значи.
ЕДВА ДОВЧЕРА
/превод на песента на Шарл Азнавур "Hier Encore" /
"
https://www.youtube.com/watch?v=lWs_gSx-taI
Едва довчера бях на 20 години,
времето галех в мигове любими,
с живота се заигравах, както се играе с любовта,
живеех през нощта, без дните си да броя,
а те бягаха във времето неуловими.
Правих толкова планове, но те във въздуха останаха,
безброй отлетели надежди, на които хлапашки се осланях
и ето ме сега изгубен, без да зная къде да отида,
с очи, реещи се в небесата,
но със сърце, заровено в земята.
Едва довчера на 20 бях.
Пилеех времето си, с вярата, че така ще го спра,
и за да го изпреваря или поне да го задържа,
не правех друго освен да тичам, докато не се запъхтях.
На бъдещето отдаден в копнежи, без миналото да зачета
аз се месех във всеки разговор и бързах да изразя
ценното си мнение, убеден, че е за хубаво
да критикувам аз света с непринуденост.
Едва довчера бях на 20 години.
Но загубих времето си в разни щуротии,
които в дъното си не ми оставиха нищо ясно,
освен няколко бръчки на челото
и страха от отегчението.
Защото любовите ми увяхнаха
преди да са разцъфтели,
приятелите ми отплаваха
към далечни стремежи и предели.
Сам по своя вина
си направих тази празнота,
и си провалих живота
и своите младежки години.
Най-доброто отхвърлих,
най-лошото избрах,
смразих си усмивките,
вледених си сълзите.
Къде са те сега,
сега, моите 20 години?
МИГ
/на Петя/
Последната капка кафе
събрала е в очакване и в горчива безпътица
подсладена надежда,
летящо сърце,
обладала е трептящите сънища.
Последната капка кафе
озвучила е стъпки стотици,
ала препънала е едни самотни нозе
в мълчанието на отлетелите птици.
Последната капка кафе
отържествила е с планове чертаещите пътища погледи,
уловила е дланите,
вплела е съдбите в пролети
просълзила е думите
в дълбоко море,
усмивки дарила е бляскави, лунни,
след призива винаги същия: „Ела, чакам те, моля те!”
И ръцете ми слаби, но въжèно протегнати в жажда
към тебе, приятелко стара,
достигат оживено само до последната глътка кафе,
където в голата вяра
и сякаш с кражба
без бъдеще детството ми в спомена отново се ражда.
ПОЗДРАВ
/на Краси/
Светла сутрин.
Дълбока като ласка,
като детски смях,
като котешки кът.
Вълничка ветрец
гальовно подрежда разкоша –
чуруликането сладко
на птичките припрени,
чудният говор,
усмихващ се свежо, повикващо,
или даже загадъчно
на живота
събуждащ се,
благодатно пленен
в лъчите слънчеви,
които нежно, засмяно,
обливат с любов целия свят.
И цветчетата звънят с цветовете си горещи!
ВЯРА
Самолетът рязко разпаря небето.
Краткотрайна диря пенлива рисува.
В безкрая.
Мечтата с блясък разтваря сърцето.
Хоризонт безграничен зове я.
И тактува.
Като неуловима дъга е.
Във времето безценно, но от колебания обезценено.
Мечтата наситено обагря крилете.
С образи пъстри.
Живи и смели. Но млади и крехки.
Заякнали в планове жизнени, с венец възцарени.
Бързат нозете.
Запъхтени, чевръсти.
Подклаждани от надеждата крепка.
Привкус пенлив след своя подвиг чертаят.
И стълб на опора,
неразрушим, но за очите невидим,
нова пътека в крепост издига.
Семе посял е у всички хора,
едва разграничим е, но за сърцата е свиден,
мечтите в гнездото уловил е във верига.
Само ясният поглед ръка на мечтата подава
и успех ѝ вещае.
Враг.
Изкусител.
Съмнение остро.
В душата дълбае.
Търси заслуги.
Като съдник сурово с бич укорява.
Праг.
Гъвкав мислител.
Разсъждение плоско.
Всичко в тъга е.
Пелена от заблуди.
Сразява.
Сърцето в болка ридае.
В подчинение смирено слугува.
Споменът блед е.
Вехнат крилете.
Потъпкано е доверието с хули.
Съблазън омърсеното щастие брули.
Крилете се свиват.
Мечтата загива.
Цветът ѝ изстива.
Студ.
Всичко е сиво.
Понятията се разбиват.
Образите се размиват.
Смут.
Без сълзи.
Вцепенение.
Неуместно съжаление.
И изведнъж...
Светлинен лъч.
Осветил е тиха усмивка.
Спомен за топла обвивка.
Обич.
Дума кратка.
Любима.
Приятел.
Като фея надеждата нежно пристъпва.
Вдъхновение плахо,
но неотменимо.
Създател.
Любов и увереност пръсва.
Очите в невидимия стълб се вглеждат.
Откровение – стряха,
за околните незабележимо.
В душата образите се подреждат.
Сърцето ликува.
Съдбата тържествува.
Озарение.
Цел.
Път.
Победа.
Правда.
Сияние.
Полет.
РАВНОСМЕТКАТА
Благодаря ти, Боже,
че си спомням греховете,
претеглени на светлата и чистата везна.
Така изваждам плевелите от полето
на танцуващата самонадеяна душа.
Тогава няма оправдание дори и за поета,
който все художественост небесна търси из суровата земя.
Греховен плет.
Поука тежка.
Последствия жестоки.
В Твоята бистра кръв
сияйно са измити.
Ти ставаш ми трамплин за свобода.
Признание.
Решителен обет.
След разрухата човешка
в закон превръща се урокът.
И плътта вече не е стръв медена
за усмивки гръмки
с небрежността пропити ледено
чрез притегателната сила на греха.
Покаяние.
Копнея.
Да се облека в царския Твой завет.
И да се слея
изцяло с любовта.
НОВОТО МИНАЛО
Зазидан в клишетата на уж добрите нрави
народът плаче, пъшка и въздиша,
в гонитбата между сърцето и обещанията за чудно здраве
той подскача, тръшка се, но и неусетно историята нова мудно пише.
„Толерантност!” – многогласно от телевизорите пак ехти,
а компромисът болезнено се гърчи в душата.
„Съюзът!” – напразно шепне споменът лютив –
човърка изневярата с изкушението да се обвържеш с правилата на играта.
Докога, народе?
Ще спиш и ще търпиш?
А вярата си пак захвърляш пакостно и бясно
на купища грозни и вехти парцали!
Доверието нищожно накъде те води?
От тези уж „вълшебни” думички по детски – не!,
а по дивашки се боиш! Гориш!
Празни думи, вещаещи заможност,
които с ехото си светско – бунище от лозунги в прехлас –
честта ти с лакомства, хлапашки,
покорно и позорно
властно са обрали!
Събуди се, ти народе!
И вярата си в изневяра не превръщай!
Събуди се! Дръж се!
&&& Стих &&&
Стоя си до прозореца спокойно,
и гледам как вли дъждът,
и вместо звуците на птица пойна
до мен достига на капките шумът.
Стоя си аз и размишлявам,
годините минават, времето тече,
света около мене наблюдавам
и не откривам ни едно истинско лице.
Стоя си мирно, ям бисквити,
раздразвам се от вън усилващия се порой,
сълзи изпълват ми очите
и не намирам аз в себе си покой.
Защо, питам се аз угнетено,
стремиш се ти да бъдеш първенец?
И отричайки силите на тез’ около тебе
си мислиш, че изпреварваш човешкия прогрес?
Защо ти трябва да си толкова порядъчен,
да слагаш мислите си в рамка,
да контролираш чувствата си с успех,
и различния, който ще ти се стори загадъчен,
да отбягваш с унизителен присмех?!
Мръкна се вече, вятър задуха,
а дъждът продължава да вали, да вали,
Привидно спокойно дъвча бисквита суха,
а в мене всичко кипи!
Какво ще стане, ако случайно пътуваш в рейса без билет?
Ако изоставиш за миг лудия си стремеж?
Ако скъсаш ти партийния си документ
и не очакваш утрешния вестник с копнеж!
Какво ще стане ли? - обикновен въпрос!
Но не го задавай, защото отговорът е ужасен, гнусен и печален -
той е, че човекът е обречен на тормоз,
тормоз, който от самия него е създаден.
Защо не се откажеш от проклетите пари,
които тъй жестоко си играят с живота на мнозина,
защо не се отречеш от интригите си,
усложняващи се с всяка изминала година?!
А ще търсиш утешение в цигари и наркотици
или в омайващото действие на алкохола,
заради изгубените шестици
или нарушението на протокола!
Но няма смисъл, защото знай, че Оня, Който бе разпънат на Голгота,
готов е винаги да те успокои,
да свали от тебе бремето и от хомота
на злото и греха да те освободи!
Живей щастливо,
отдай се ти на радост, безгрижие и смях,
направи ти всичко, що можеш, красиво
и не се ръководѝ от думичката “грях”.
Живей със своите мечти,
със спомените хубави се ти подхранвай,
ако можеш, света промени
и никога не се отчайвай!
А м и н!
И ето че дъждът престава,
звездите веч се пръскат по безкрайното небе,
поглъщам пред-последната бисквита и оставам
с надеждата, че утре ще е по-добре.
ШЕПА ЩАСТИЕ
/на Сашето/
Шепа щастие, отронило се от душата ми,
в цвят разцъфнало всред плет от мрачни мисли,
шеметно пристрастие – суетата е преборило,
проблеснала сълза в облак от въздишки.
Една звезда обрулила душата ми,
с цвят обсипала е пътищата прашни.
Небето с лъч раздра забулените страсти,
и поток от думи пръсна в усмивка тъй пейзажна.
Шепа щастие, стаило се в душата ми,
в плен очаква първата роса.
Небето плаче. Свило се в ръката ми,
гнездо от сладости плете за утринта.
Шепа щастие, в дланта си цвят събрало,
небето чака. Тихо чака.
СКРИТО ЩАСТИЕ
/на Гери и Галин, по повод атмосферата в техния дом/
(Чете се на топло-светеща лампа. 
)
Откроени полусенки
от кротко играещи лъчи:
Усмихнат къшей слънце се редува
с процеждащ се през облаците тънък мрамор.
През обедните дремки
сноп огнени лъчи,
палавите зайчета нахлуват,
ликуват, воюват храбро,
надпреварват се и сливат се в тихи слънчеви лъчи.
Сетне струя ослепителна блести, блести,
жива като влажното сияние в детските очи.
Светлина.
Много светлина.
Остра светлина. Строга светлина.
Мека светлина. Тиха светлина.
Тихо щастие.
Скрито щастие.
Явно - щастие! 
1997 г.
МАТРИЦАТА
Поезията е концентрирана емоция,
а прозата е изложеният на маса разум.
Съзнанието е почвата,
а мисленето е шаблон –
фасадата на живия организъм.
Самочувствието е защитен механизъм
или трамплин за оцеляване
във войната между "Аз"-овете.
Мисълта е искрица от душата
или пък пламналият фитил,
впрегнат в релсите на разума.
Единството е осъзнаване на разчленението,
а съвършеното единство е недостъпното блаженство.
Опората е търсене на сламката,
удавникът намери ли я –
погазва тази ценност.
Чернилката е огледалната страна на белотата,
а контрастът е контурът, заради който всичко става ясно.
Оценката е проява на самосъзнание –
във всички случаи е нещо положително.
Понятията са области на възприятие,
а конкретиката е река, която следва своя неизбежен път.
Себепознанието минава за нещо благородно,
но да не забравяме, че и то е един прост инстинкт.
Иронията е гъдел,
сарказмът е комплекс.
Мъдростта е необятна,
а словото е инструмент.
Внушението е изкуство,
напоследък – занаят.
А вдъхновението е катарзис,
и после свобода!
СЛЕПОТАТА НА ТРИУМФА
Движението означава живот,
а мълчанието е знак за присъствие на мисъл.
Мъката е болка,
Разстоянието е граница
или възможност за преодоляването ѝ.
Красотата е положителна оценка за аз-а,
констатирането ѝ е вид себелюбие,
често тя е просто навик,
оттук и баналната ѝ повтаряемост.
Принципите са ограничени,
за разлика от всичко, сочено с презрение.
Принципите са логическата схема,
утехата на Аз-а във възприемането му като такъв.
Следователно те не струват,
защото не обхващат нищо,
те са едно популярно лекарство,
което на умния едва ли ще помогне.
Катастрофата е пречистване,
фолклорът е генетична памет,
очакването е концентрация,
или може би кондиция.
Тежестта е отговорност,
а лекотата е суета.
Въздействието е манипулация,
а понякога е и приобщаване,
сиреч съчувствие и разбиране.
Страхът е слабост,
водеща до бунт
или до примирение.
Говоренето е изхвърлянето на боклуците,
а общуването е мир.
Войната е инстинкт,
а смъртта е необходимост,
предпазваща човечеството от самозабрава.
Житейската тъга радост не търпи.
Притежанието на разум е удоволствие.
Мисленето е игра,
слава Богу, в повечето случаи забавна.
Самотата е пътека към себепознанието,
а човекът е животно, бягащо от нея,
сиреч от възможността да се опознае,
маскирало се с глупостите за душата –
това е просто хленч.
И хвърляне на прах в очите.
Заблудата е бягство от живота.
А животът е Вселената.
Огорчението е накърнение
или посегателство върху интимното.
Злобата е вид отдушник
от най-елементарна категория.
Облекчението е награда.
А вдъхновението е свише!
ОПИЯНЕНИЕ
Авторитетът се обърна към детето: "Ти опропасти живота си!"
Очите ми са безчовечни,
очите ми обречени
очите ми са безполезни,
Изпитах аз очите си пред огледалото в банята.
Очите ми са садистични,
Очите ми са безпощадни,
примигват прозаично,
проливат кръвожадни сълзи в дланите.
Потърсих в очите си човешка топлота.
Очите ми сурови,
в спокойните окови,
срещат безутешно на идеалите кръвта.
Очите срамежливо –
очи чисти, дете свенливо –
игровита светлина, тържествени сълзи искрящи.
Във вяра заблестели, в лъчи шумящи, диво,
с идеала си сплотени,
пленили съвършенството.
И в плен на съвършеното
Очите ми забравили да бдят.
Очите ми са огледало
на Него, Идеала,
бликат от очите ми лъчи.
В самотата идеалът
облива като одеяло
очите ми с човешка топлота.
Под стряхата на идеала
бурята угасва
и някак вяло
очите ми потъват в самота.
Ключът към истината царствено
идеалът подарил е властно
на очите чисти, детски, неразбиращи.
И в щастливото коварство
очите детски, ясни,
покорни са, заключени в капана на закрилата.
Развята пелерина,
на богатството картина –
прозрение – нови хоризонти,
очите ми ликуват в съблазън.
На идеала си слугуват,
не лудуват, не сънуват даже,
очите кротко на тъгата се любуват.
В своето възкресение,
за вечността подхвърлил уверение,
идеалът дебелее в угощения
и трохи подхвърля гаврено
на детските очи.
Очите се засищат,
в идеала гордо вречени,
от себе си отречени,
ослепели са в тънките лъжи.
И фино наметало
от очите ми гальовни
съмнението е отвяло –
с полъх лек рисува кал в огледалото.
Очите ми са безпристрастни,
изгубени в падението,
очите ми обречени.
Потърсих в очите си човешка топлота.
Помислих си за любовта,
"О, колко съм дребнава!"
Очите хлътнали в терзание благородно.
Очите ми молитвено
потърсиха си идеала.
Кикот получиха в замяна
и тръшнат образ в огледалото.
И спука се поличбено
на идеалите отличието.
Пламък в невинно изгорелите очи.
Очите ми опарени,
от величието му покварени.
Идеалът хладно веч мълчи.
Очите ми са празни
в равенството безобразно.
Намерих в очите си човешка топлина.
В търсене на заместителя,
на авторитета, покровителя,
в отрицанието свободни,
премрежени от спомена,
с носталгичен блян очите кротки плахо чакат.
Колебливи,
изпълнени с човешка топлота.
Зрялост – озарение,
жадни, изкривени,
Очите голи
Гледат
Пълни с човешка чистота.
~~~
/стих/
Сухотата остро ме разпъва,
жулещ пясък в очите ми скърби.
Кафезът шумно се огъва,
сенчести и всепоглъщащи лъчи.
Катинарът безвъзвратно се разчупи,
облекчението е мляко.
Храната благодатно ме отрупва,
сделките са присмех,
сподавен, разумът мълчи.
Свободата в алена окраска,
свободата млечна е зора.
свободата - извор на копнежа
за безмерната душа.
ОТЧУЖДЕНИЕ
Урбанизиран силует.
На пешеходец.
Зебра.
Опушен лъч, от слънце, блед,
изнемогва,
жалка сянка следва.
Вървеж кръстосан на черен силует.
Зебра. Мъртво-бледо-бяло-черна.
Душа опушена.
Изнемогва.
СВЕТЛИНИТЕ ДНЕС
Светлините от крайпътните реклами
приветливо те канят във веселото настроение,
кланят се гостоприемно и запушените с тапа сякаш рани
отново зейват.
И потапят се в истеричното веселие.
Попили мрака,
светлините се боричкат,
тържествуват
с лудостта на стара песничка от детството,
завихрят даже болката във въртележка,
поглъщат я,
с хъс на вещици царуват.
ОБЕЗСЪРЧЕНИЕ
“Ще вали дъжд”, ми каза небето,
и окрилението удави в локва кал.
Ентусиазма също,
окапват крилете,
цедени, усукани сякаш вехт парцал.
ЩРИХИ
Разпокъсани души се реят,
смачкани от натиска на времето.
Усилия задъхано пилеят -
оскъдни, впрочем - утежняват бремето.
Бастун подлагат, крепят се на надеждата
да закърпят парцаливия живот,
на участта на прага, кретат и предреждат се,
на себе си присмиват се... и на Дон Кихот.
Живота в рамка, в клетка да заключат - изкушени са,
но и тях изгубват, те просто там не се поместват,
и вятърните мелници строшени
до грях изгубват ги, с насмешливо приветствие.
Обречени на вечното робуване
на лъскавите си представи, претърпели крах,
облечени са в кално съществуване -
рицари без шпаги, треперещи в страх.
А дните се търкалят и прецеждат ги,
като парцал изстискват ги, през ситото на Шанса,
за миг душите се обагрят, във форма се привеждат,
за да се сблъскат пак с илюзията за аванса.
Те тропат на вратата!
...
Ирония, сарказъм дебне ги отвъд,
щом пристъпят плахо, изтерзано, опетнени,
и оживлението-съблазън - Новият кръстопът
изчезва глухо, потъва... и те дори не са ранени.
Изпокъсани души се реят,
смачкани от натиска на времето.
Усилия задъхано пилеят - утежняват бремето.
&&&
ДЖУДЖЕНЦАТА
/на Сашето/
Джуджета на ръст,
джуджета по ум и по нрави
изпъстрят софийските улици.
Понякога лапнали пръст
или на дрехата копчето стиснали – какво да се прави –
усещат как лека-полека животът пътя им брули си.
Влачат тежкия кръст –
ритат го, бутат го, теглят го – легнал или изправен –
на съдбата мъглата разбулили.
Двигател е избуялата мъст,
така че полуживи, полуздрави,
пристъпват – очите опулили.
Целта? Или пътешествието към нея!
Корабът полюшва се.
Свисти.
Гълъбът хрипти с криле.
Звън.
От арфа.
В душата ми полъхва.
Съзерцанието люлее се.
Поглед вперило в хоризонта.
Трепти.
И полита право към мечтите –
на очакванията безмерното море.
Рее се сред свободата.
А тя!
Стълбица от изненади и приключения сплита.
Твори.
Стремежът остър тук се ражда.
И душата огнена.
Впуска се отново в белия свят.
Стрелковито.
С прегръдка гласовита.
В захлас.
Със стъпка хитра преследва сладката гонитба.
И надделява.
С утоление.
В този неизбежен бяг!
Съмнението спирачките в ъгъла захвърлило е.
Като патерици дървени.
Разголено е.
Стаило дъх.
Засрамено.
И то следи развръзката в прехлас.
Настроение ведро.
Като топла дреха ме обвива.
И простира се навсякъде.
До невидимия хоризонт.
Капки на веселие.
Вълни солени заразително разпръскват.
Душата ми картини оживели,
Лековити,
Пъстри, златни спомени събира.
А сърцето –
С очи отворени –
Тупти като поет.
КРИСТАЛЕН ЗВЪН
/на Сашка/
Кристални чаши. Празни.
Музика. Балада.
Крещяща обстановка. Празник.
Свобода. Наслада.
Химн далечен, нежен.
След него – рязък и помпозен звън.
Разбиват жизнерадостно, небрежно
Мраза в нас, и тоз отвън.
Завеса.
Архаично сиво е.
Прашен полумрак.
Като в стар английски дом
Така еднакво, тъпо, ежедневно.
Но душата дива е.
Стъпва бавно, тежко: “Трак”,
Прокрадва се болезнен стон,
изгрял със светлината дневна.
Кристални чаши. Вече празни.
Музика, балада.
Крещяща обстановка. Празник.
Свобода. Наслада.
НОКТЮРНО
/на Краси/
Есента протегнала е покровителствено восъчните облаци,
и града прегърнала е,
целува го отново в пастелна гама.
Свещено къпе го от грехове-вековници,
прегърбен бе.
Прибрах се с вечерната камбана.
НА РЪБА
Кървави късове от обичта разпокъсана
сеят в душата ми сенчести кладенци,
чертаят в съзнанието ми огнени пътища,
изгарят усмивката – в гримаса превръщат я.
ПУСТИТЕ КАМЪНИ
Строени разхвърляно,
но пак подредени,
оформят на градината външния лик,
в безпорядък перфектен, от ръка наредени,
в мълчание открадват греховния миг.
Коварната тайна обвиват в паяжина,
от хладни минути безброй изтъкана.
Безразлични, студени, укриват окаящина,
потъва в забрава зловещата рана.
Ни прошка, ни обич в пустите камъни –
тишина бездушна или луда насмешка,
но заръката дадена им –
да мълчат, без да бъдат ограбени –
те изпълняват без грешка.
Само кучето одрипавяло
усеща слепешком нечистота.
КАЛЯСКАТА
Конски тропот,
тих и мелодичен,
приглушен от заснежената пътека
тържествено се носи
над засукания, превит от старост град.
Сърцето хлопа
бавно, но ритмично,
утешено със забрава лека –
божествена емоция –
а то, от лутания пребито, сега засища стария си глад.
Конски тропот,
див и мелодичен,
насред града замръкнал,
до настръхналото ми лице достига бавно.
Сърцето хлопа,
сковано, но ритмично,
пелената смъкнало,
във феерия празнична навлиза плавно.
МИНИАТЮРА
/на Краси/
Миниатюрна икебана,
пробола елегантна вазичка.
Така ефирно, нежно, натюрмортно.
Подобно маникюр на дама,
потопен в шишенце с китайски лак.
Леко, палаво, комфортно.
Ти притури шепотната фразичка,
която като похлупак
ме въздига до състояние спортно.
СЪСЕДИ
Ограда.
Пред нея улица.
Зад нея – двор.
И храсти.
Грамада.
Черна, с две лица.
Грандиозен хор.
И морал, разпаднал се на части.
Живот.
На двора.
Друг живот.
На улицата.
Между тях решава спора
черната ограда с две лица.
ПРЕТЕНЦИЯ
Панделка с крем.
Джаз от 60-те и бас-китара.
Мадама.
С маниер запалена цигара.
Еротика и кич…
Провал – хълцавица.
Провлачена магнетофонна лента.
Цивилизация.
Опорочен пейзаж.
Хълцавица, удавена в шампанско.
Лукс. И порнография.
В Мола – с главно „М”
Напрежението изпушва
в тапа на бездушие
Очите се ослушват,
търсят „правилния” случай,
загърбили разтухата,
забравили надеждата,
подпухнали, пребити,
изпити
от „правилния” пух –
хитрият изкусител,
който сълзата с фокус би погълнал в плюш.
А тя, сълзата, почернена отдавна в туш
из бръчките изтрити
от лицата нечовечни, глинено-маскирани
своето поточе не може да намери...
Боже, спаси ни от това неверие!
СИСТЕМА
Привиден усет за ред
в таз’ гърмяща какафония
пробива си път навред,
с лозунги гради изкуствена хармония.
КОМПРОМИСЪТ
Тридесет секунди болка. Тридесет години мъка.
ШПАЦИЯТА
Тежък е клавишът за шпацията след точката.
Поради завършека или поради новото начало.
Не зная.
Втурваш се стремглаво в галимацията.
Да, ти скочи вече!
Първо с духа и после с голо тяло...
Докато светът ти се замае.
НОВИЯТ ЧОВЕК
Струят пръстите по клавиатурата,
бързо, пъргаво, уловени като мишки в капан.
До сърбеж достига тоз’ копнеж!
Летят мислите из абревиатурите.
До ламтеж достига тоз’ стремеж –
да разнищят и последват следващия план.
И както шамандурите,
едва изплували над океана,
сълзят очите пред екрана,
изригващ, бушуващ,
но неприемащ срещу него да се разбунтуваш!
Лъстят децата картините с короните,
присвоили си царско – не, а свято име.
И тикат ги със смях в паяжината най-здрава!
Лъстят и възрастните както прелестта лъсти хормоните,
съдбата им предала се е сляпо,
а душата тика в забрава.
Да, кой ще отмъсти?
На тези същите, така наречени "компютърни икони"?
Гризе мишката "сиренцето",
златен ключ програмата подава,
сървърът обслужва пиленцето
и го праща в комуната с жарава.
А от тази паяжина, преименувана за по-прилично в "мрежа",
ясният поглед се премрежва!
Приказка "франклин" или съвременната детска литература
Риба плува във водата,
а не я гълта, защото ще се удави и ще умре.
Рибата не може да говори, защото ще се удави.
„Пийте водичка, рибки.” – невинно ги подканва детето.
Гъба. Трева. Салфетка. Супа. Лъжица. Купа. Червена шапчица. Захар. Клечка. Меню.
Черни риби. Бяла риба
(Който е родител на малки деца, мисля, че разбира за какво говоря. - бел. на автора)
ГОРЧИВИНА
Да споделя горчивата глътка
от горчивата чаша
с гъстото вино
с дъх на горчива развръзка
от житейската каша
… и тя ще отмине.
ВНЕЗАПНА СРЕЩА
/на Х. Ж./
Страх ме е да те погледна,
да не би да опаря очите си.
Страх ме е да прогледна,
да не би да пресъхнат сълзите ми.
Не искам вечно да съм в плен на
спомени, бъдеще дирили –
изящна картина нетленна,
която разгаря гърдите ми.
И пак на тях се облегнах,
с ръка разтреперана,
но не и протегната,
нищо нетърсеща,
дори и на времето улова,
когато пак те погледнах,
със съзерцание премерено,
без идея кокетност, нито обредност,
нищо невършеща,
с очакване нулево,
когато пак те погледнах,
сляпа за чудото, че те срещнах.
А аз в полудата дори не те заговорих,
нито пък ти ме зовеше с поглед,
а след тебе се стелят елегантност и нежност,
докато накрая ти като във видеоефект се разтвори.
И изчезна.
Без никакъв знак, без никакъв ропот,
без никакви думи, дали си бил трогнат?
И стана пустош. Когато ти си отиде.
Без диря.
Страх ме бе да обседна
съдбата си с рицарско его,
плът в юздите да впрегна,
да не би любовта да превърна в “Лего”.
Страх ме е да те погледна,
да не би да събудя звездите ни,
страх ме е да прогледна,
да не би да пропаднат мечтите ми.
СПОМЕН
/на Х. Ж./
Сърцето ми се утешава,
когато си спомня за тебе.
Духът ми се усмирява
от чувството за кисело бреме.
Времето ми се удължава
от свободата, която e в мене,
и аз – в нея,
щом си спомня за тебе!
ЪГЪЛЪТ
/на Х. Ж./
Ъгълът – място за срещи.
Една мечта катастрофира там.
Дали защото се пръсна,
дали защото с реалността се блъсна –
не зная.
Вероятно тя се раздвои
и после на парченца се разби.
Чакам те там.
На ъгъла.
В музиката от 80-те.
Ще ми се да съм измила своя срам.
И да съм свободна като дете.
Това не е стихче, може би,
а е проза.
Е, да. Търся щастливия край –
ухайните рози.
Но все пак научих си урока.
Тук съм.
На ъгъла.
Този път няма да сбъркам посоката.
МОРСКИ СНЯГ
/на Х. Ж./
Топлината в сърцето се стели,
сияе небето,
светлината лети –
дипли мека постеля –
животът струи!
Люлее се той като в лодка
и плава,
пуска тук-таме някоя котва
сред чувства, узрели в жарава.
И тласнат в любов напред продължава.
Само тази остра мисъл
със своето ледено „Не мога!” –
на птицата острия писък –
вперена в глад и тревога –
душата ми в болка огъва,
твоята липса ме препъва.
Да! Тебе те няма!
Тебе те няма!
Бих живяла в измама!
Да чуя твоите стъпки в калдъръма.
Дори и да се припозная!
Зная!
Само да се отърва от бодливите тръни! –
от тази глупост, от това очакване –
там, където свободата, пленена в приклякване свършва,
а после отново се ражда.
Посипана с мрачни сажди,
от пейзажа искам да открадна,
в спомен дългорък да те прегърна,
или случайно, ей-така, по пладне
поне за миг на плажа да те зърна,
с присъствието си тоз’ пейзаж да донарисуваш,
със светлините да се смесиш и да танцуваш,
пясъкът за теб да ми разкаже с шепот,
вълните пък да се засмеят,
от теб избухнали в снежен трепет.
Озовах се в своята пижама,
мечтаейки за таз’ измама.
ТАНЦЪТ НА СНЕЖИНКИТЕ
В балетен транс
прелитат лудо
изящните снежинки.
В пъстър танц
проблясват и изгубват се –
искрящи балеринки.
В спомена горещ топят се
и сълзи от радост с блясък, пламенно извират.
И още отдалеч в сърцето ми туптят те
и в галещата длан безброй усмивки се събират.
МИРИСЪТ НА МОРЕТО
Ухание на детство.
Пикантно подправено с уплахата от бедствие.
Привкус на горчива сол.
Дълбоко в гърлото засъхнала.
Тежък дъх от изсушени водорасли.
От вятъра разсеян сполучливо.
Следвам слънчева пътека –
Животрептящата огнена диря
Изваяна върху неравната повърхност.
Назъбеният хоризонт
Невинни облачета сочи.
Спокойна двойка.
На девствения плаж.
От влажна светлина окъпана.
И вопъл. Крясък.
От гларус бял
Слива се с вълнението бушуващо.
Скали оголени. Пасивни.
Зловещо са потънали в мълчание безсрамно.
СЕРИОЗНОСТ
Поредният идеал,
родил се в прилично възпитание,
разраснал се с публичното назидание,
оформил се в тийнейджърска агресия,
угасва с поредната цигара.
Последният идеал,
маскирал се в личностно призвание,
примесил е причини с оправдания,
жертвена наслада самоукорна понесъл е,
загива бавно в разгара.
Поредният провал,
потънал в достойното мълчание,
последван от поука и от покаяние,
частица ярък спомен с изгрева донесъл е,
незначителното бъдеще обгаря.
&&& &&& &&&
/СТИХ/
В мрака, по асфалта, понесе се повяхнало листо,
от кална обувка студена подритнато мудно,
крачоли два подритват се и плющят все едно
вятър е обзел туй место безлюдно.
Ръце - премръзнали, в джобовете са скрити,
сърцето вледенено тупти злокобно,
тяло - вкоченясало и свито
раздвижва бавно атмосферата предгробна.
И зов за помощ и светлина от лампа счупена
енергично вливат малко сили и топлина,
и крилатата Идея, с чудеса отрупана,
прелита, завладяваща нощта.
И листото гнило в златно се превръща
и каданс забързан подемат моите нозе,
и Споменът уханен коварно се завръща
и трепетно омайва душа, и тяло и сърце.
И аромат - опиянение, и Спомен за прегръдка нежна,
с неземен блясък сълза на щастие се отронва,
но стон мъчителен и болка безнадеждна
за отровната действителност припомнят.
Лъча от лампата отминах, и на локва се натъкнах;
усетих аз противната ѝ мокрота,
и смехът пленителен от спомена заглъхна -
озовах се в отблъскващата самота.
Усмивка, изкривена от безжизнена целувка,
поглед - от студ - изтръпнал и от страх - обременен,
вежди - тревожно се съмняват във всяка милувка,
духът - от тежката заблуда е сломен!
Умът, напрегнат, с чувствата се бори,
надвит от дивната Идея за добър живот,
дългът с удоволствието люто спори
и накрая страстният отдушник ражда плод.
Лъчът от лампата съвсем изчезна,
не забелязах даже по обувките калта,
усетих свежест, макар потънала в тъмна бездна,
и минало и бъдеще в апатия се сля.
И яд, и самосъжаление ме обзеха -
надникнах в себе си и почувствах празнота,
не ме съблазнява дори и успехът,
безотговорността ме води със сладка лекота.
Раздразних се тогава и потърсих
изгубилото се увяхнало листо,
от бездушието мъртво се отърсих
и грейна в мен желание за добро.
И това лутане в спомени, мечти е все безкрайно,
редуват се радости, любов и поражения;
опитвам да намеря истината трайна,
макар да не е обкичена с удовлетворения.
Истината, сама ме тя откри накрая,
но и от мен изисква се да не спя,
а да положа труд, търпение, и силно да желая
да достигна щастието дори и в трудността.
&&&
1992 г.
СЪЛЗИТЕ КАТО ОРЕХИ СЛЕД БУРЯ
Сълзите като орехи сред буря
оборват грохотно поредната илюзия,
сърцето жадно – безпощадно брулят,
в отломки ропот трепетът изхлузва се.
Сълзите като орехи търкулват се,
резка съдбовна в стенание оставят,
сърцето свито в история забулват,
а трепета – в порой апатия сподавят.
Сълзите като зрели орехи разпукват се
в горчива битка с разгромената илюзия,
суровото сърце с плодове отрупват,
в трепета отново влюбват се.
ДЖАНКАТА В НАШИЯ ДВОР
Джанките, в боя обляни,
разпукват лятото в жарък стон,
виснали досущ като гирлянди,
отрупват щедро стария клон.
ПОЛЕТ
Сменят се сезоните
като кадри на филм,
и дъхът на клоните
е ту цъфтящ, ту гнил.
Настана вече пролет,
а тоз’ зашеметяващ полет
съдбата ми е утежнил.
РАЗКЪСВАНЕ
Облакът сърдечно
Спуска корона от лъчи.
Душата завладяна е
В дълбините на своите очи.
Пердето слепота изпепелила е
Прогледнала е
И пътища на нов живот открила е...
Между пòлета и корена
Между мечтите и прогонванията
Разкъсана е.
В прелестта се е понесла
Над суетата и комплексите.
Лети.
В свободата.
Из лекотата.
Цени я.
Като птица опитна
Овладяла е времето
В ритъма на своите криле.
Наслаждава се.
На небесата.
Но приземи се.
В локва кал.
Отново.
В мрачна нощ.
Но просто бе.
Защото тя си спомни.
За небесната корона.
Как лъчите галят корена.
И полетя.
Отново.
Тя звездите пак догони.
И отново изкачи се.
По стълбицата светлина –
Стълбицата от мечтите –
Над земната суета.
Принцеса.
Е твоята душа!
&&&
/стих/
Отново помина се месец пореден,
кокиче поникна, разпука се с дъх чудесен,
слънце препича, топи се снегът пухкав, последен,
и птичка с трепет подема сладка песен.
Прозорецът хладен трещи и пука
от полепналия по стъклото скреж,
а петелът напет гордо засука
глас, който пори въздуха свеж.
Пробуди се цяла природа дивна
и полъх уханен с нежност обсипа света,
и в сочност окъпано - всичко живна,,
в миг-прелест - отрони се капка роса.
Само прозорецът, все тъй безмълвен, самотен, застинал,
разтърсен бе от на петела мощния глас;
топлината отхвърлил, омразно изскърца и изстина
в безчувствие студено, в сковаващ мраз.
А отвъд него земята цъфти, цъфти,
цветята разкриват се в блясък прекрасен,
и приказни звуци на жужащи пчели
се сливат омайно в звън неземен, неясен.
Стъклото прозрачно на това е свидетел,
безучастно остава към промяната вън,
равнодушно приема и грях и добродетел,
лишено остава и от желание за сън.
През него небето се вижда отлично
със своите златни лъчи, озарили лазурния цвят,
но тази прозрачност е вредна и излишна -
зад стъклото не се долавя природният аромат.
Обвивка коварна, стъклена, прозрачна,
е вледенила нашите крехки души,
но с желание, търпение и вяра удачно
всеки предразсъдък ще се разруши!
.
&&& &&& &&&
/стих/
Часовникът като капка,
застинал насред влажния полусив здрач,
поканва за последна хапка
вече мокрото дете от плач.
Часовник неподвижен,
със стрелки размазани, без всякаква опора
допълва импресионистичния пейзаж,
а старецът угрижен
тихо-тихо пак мърмори:
„Детенце, моля ти се, яж!”.
И облак гръмотевичен,
тъмен, но красив, искрящ, кристален,
статично-жив,
удари
право връз висящата стрелка,
обърна времето,
раздвижи го последично
и пак завари
детето - с лъжица в уста!
&&& &&& &&&
/от старите стихотворения/
&&& &&&
https://www.aliexpress.com/item/32856749223.html…
ВАЛИ СЛЪНЦЕ
Вали слънце.
Сипе се на малки, пъстри капчици
по морската повърхност.
И всяко зрънце
фантазия – ей-тъй, на хапчици
излапвам бързо.
Очертава форми причудливи
върху набразденото море
слънчев лъч, от въображението пречупен.
Група волни дечурлига
овъргаляли добре
са се в замък пясъчен, от вълна порутен.
Петънцата лъскави играят,
от пяната развеселени –
цели локви образуват.
Блещукат, трепкат и сияят,
от усмивка детска поощрени –
призрачно-красиво те танцуват.
Из цялото море лъщят
като на риби люспите –
сребристо-лунни, оранжеви и златни.
Вълните пък плющят
като на детето дузпите,
и фантазията отвеждат към хоризонти непонятни.
Слънце се излива
върху цветните, прихлупени палатчици
и щастие се сипе щедро.
Дете игриво
свещена тайна, измислена ей-тъй, на хапчици,
със себе си отнася ведро.
БЕЗ ДУМИ
/на Краси/
Когато погледнеш звездите,
и те те докоснат гальовно,
когато от слънцето вдишаш –
усмивка душата да трогне,
когато вятърът видиш
в листата сълза да отронва,
щом белотата усетиш
на крехката вярност огромна,
спомни си за мен.
Щом мисълта се завихри
в колебание черно, отровно
докосни звездите,
слънцето вдишай,
погледни ръката до тебе – опорна.
И ЗАЛЕЗЪТ БЕ ЯГОДОВО-МЛЕЧЕН
И залезът бе ягодово-млечен
и стон болезнен и далечен,
едва долавящ се,
тревожно се разстила из простора вечен.
Изпратил бе едно послание
от амулет по-тайнствено, по-силно
от копнеж,
по-искрено от разкаяние
по-мъдро от завет:
Un bizou amical
Le crépuscule à la fraise au lait
Une voix tendre, assurante, consolante
Une main forte, presque paternelle
Un rayon mince, doré comme le blé.
UN GESTE BANAL
Un geste banal se dégage.
Tellement banal, autant connu.
Et il me semble que cela soulage.
La banalité du destin rompu.
C’est donc la répétition suivante.
La banalité de la vie connue.
Les mêmes couloirs, les mêmes coûtumes brillantes.
L’existence, dans la réalité perdue.
Alors, tout est normal.
C’est bien la pendule qui chante
Le refrain bien connu.
ЕЛЕМЕНТ
Една трета фас
и роза-пепел, разбита в безглаголността на битието,
пресипнал глас,
недъгав жест,
крещящ неизказността,
а аз съм с твоите чорапи.
КЛОНЪТ
Зелената решетка
прецежда светлината мътна
и свързва в любовна плетка
по мрежа лабиринтна, после градска, пътна
листата с ръцете,
сърцата ведно сплете.
Усмивки есенни.
Ухаят на септември.
Вървят по светлината.
Любовни шепоти
във вятърни вълнения.
Шеметно.
Бунт срещу падението.
В предзнаменователен тембър.
Плосък факт.
На себелюбие.
Цвете.
Грее.
ПОД ВЪРБАТА
Сълзата, нежна като капка,
кротко се търкулва по дървото.
Среща в бойна схватка
чувства, брулещи окото.
Търси пътища в залитнала походка,
изхода, посоката...,
за да се слее с потока –
изблик на фонтан от сълзи...
Вдишване дълбоко.
А върбата плаче.
Във всичката си красота.
ЕСЕН С НАПЪПИЛИ ДЪРВЕТА
Дъжд - потоци.
Стича се по старите олуци.
Тропотът му слива се
с бърборенето на пасторални теми.
Спокойствие упойно.
Навик.
Долавям всички тези шумове
на изящния мърморещ котарак.
Птичка пойна
блажения му сън пресякла е.
Подслон.
Спокойствие.
Наблюдава вече
с нищо изненадващия гол пейзаж.
Гол - неосъзнал е красотата му,
привикнал с нея,
настръхнало мърмори.
Пасторалната беседа
в бяг - безспир като дъжда се стича,
засуква се
и върху дървесен цвят се откроява.
Забавя се.
И внезапно в гръм от хлопатари
или в тропот върху ямурлуци,
в тъпан от байрам замира.
Котаракът се протяга,
беседата в звънки смях оттича,
пейзажът светва в крясък птичи.
Сълза дървесна.
Пролет.
Сякаш есен - чиста, влажна.
ПРОЛЕТ
Трендафилът с аромата си пее,
от любов лястовичките ту в полет небесен,
ту в хамака гнезден,
смайват света и се люлеят,
децата цъфтят с безгранични усмивки,
като слънца изгряли,
като фонтан избуяли – щуреят,
цветята се смеят,
от висините благодат се лее,
щастие сее,
душата ми като крехка вейка в наслада и копнежи се рее,
ЖИВОТЪТ ЖИВЕЕ!
ЖИВОТО ПРИЯТЕЛСТВО
Летни благости.
Усмихнати цветчета.
Заветни радости.
Из ветровитите звънчета.
Копринен поглед.
Топло ме е облял цялата.
Небесни сладости.
Без перо се лее песноватият говор на врабчета.
Летежни младости.
Хоро от щастие сеят хвърковатите, но във взора здраво уловени, ръцете на момичета, момчета.
Капки пот.
След доверието, огряло тялото.
Вълна крехка.
Като бижу пронизва пак сърцето.
Дъга – пътека.
Шепне пак за връзката с Твореца.
Чуй я.
Светлина.
Трепти.
Сърце.
Тупти.
Предложения за късметчета за новогодишната баница:
- Вярата ще свети в сърцето
и ще ти покаже пътя към късмета.
- Портфейлът ти ще се напълни бърже,
но и ти в благотворителност ще го развържеш.
- Без много шум и суета
заслужени успехи ще те сполетят.
- С нова лъскава кола
навред ще полетиш като с крила.
- На живота ти вкуса повратно ще усетиш,
ще те водят радостта, удоволствията и късметът.
- Болки, страх, страдания горчиви ще забравиш -
с помощта на Божия дар - озарен ще си с много здраве!
- Нова къща, нов имот
отворил е за тебе своя тържествен вход.
- Ставай от леглото и запретвай ти ръкави -
задача сладка да мързелуваш не ще те остави.
- Неочаквано за теб и то тъй лесно
ще се насладиш на презокеанско пътешествие чудесно!
- Добър приятел верен ще приемеш -
с любов тъй чиста животинка ще си вземеш.
- Мъдростта на философа и на поета
ще проумееш, лично ще усетиш.
- На компа ти не ще робуваш,
а той на теб ще ти слугува.
- Сватбена халка ще сложиш -
основа на семейство ще положиш!
- В твоето семейство скоро ще проплаче
малко, сладко пеленаче!
ИНСТИНКТ-ПЪТЕВОДИТЕЛ
Инстинктът мой,
е първият ми досег до познанието –
утеха моя,
уютна моя постеля.
Моята воля
облича той почти в помазание...
Дава мощ в боя
и освен че брани, знае кога и как да стреля.
„Суета на суетите! Всичко е суета!” –
би възкликнал някой философ отбран.
Но моята котка, примерно, знае що е беля̀
и за разлика от хора някои, има чувство за срам!
Инстинктите дърпат конците,
Предразсъдъците бият звънците.
Огледалото говори.
С акробатически игри светлинни.
Егото мърмори.
Върховете иска да достигне.
Желанията се измерват според способността за прозрение.
Добре е да се довериш на доброто изкушение.
И както не би объркал планината с морето,
така умееш да разграничиш кое добре е за сърцето.
Инстинктът често е пътеводител,
в приказния свят на решенията и чувствата царува.
Той кърми, храни, пои и възпитава кат’ родител.
Мисълта с разум той облича,... тактува,... степенува.
И човека води.
В доброто, в любовта.
А тя, любовта,
тя затворите руши,
нечисти и неясни отношения не търпи.
Нов свят от чистота и светлина строи.
От инстинкта се зароди…
ЖИВЕЙ!
Малчо, шарено писанче
/на котенцето Малчо/ 
(нежна песничка) 
Малчо, шарено писанче,
гиздаво котанче,
миличко си ти.
Писе, слънчево момиче,
сребърно кокиче
с грейнали очи!
Малчо, пухкаво и сладко,
с козината гладка
трептиш в моите ръце.
Ти, искрица си сияйна,
с любов ти всеотдайна
галиш моето сърце.
АНГЕЛЕ-КОТАРАНГЕЛЕ
/на котенцето Малчо/ 
(песен с народни мотиви)
Ангеле-котарангеле,
Зайо-Байо шарено,
Малченце, ти си галченце,
котенцето галено.
Слънчево писанче,
гиздаво котанче,
наш'то сладуранче,
малко калпазанче.
Ангеле-котарангеле,
сребърно сияние,
Малченце, ти си галченце,
пролетно ухание.
Слънчево писанче,
гиздаво котанче,
нежно сладуранче,
ти си наш'то Малче.
Иху! Мър-мяу.
Помня всяко твое докосване....
/на Краси/
Помня всяко твое докосване
и гласът ти трепти вътре в мен.
И това не е емоционално износване
или на време прахосване,
а е може би вяра в Нашия ден,
в нашия свят променен.
И всяко твое докосване
нежност повяло е и пролетен чар,
чак в паметта ми запечатано скъпо е.
И това омагьосване
повторно гласът ти е изпяло -
за пропиляване тоз’ дар ако е - тъпо е.
А в моето тяло,
глухо,
пусто-опустяло,
почти кухо,
отдавна оглупяло,
безвкусно оголено,
изведнъж камбана прокънтява.
Като кадър безфокусно плътен,
гъст изцяло,
от живец, интензивност -
удар свеж!,
от наситеност чак смътен -
те, всички..., до едно,
твоите докосвания ме спасяват!
от една влюбена,
с много обич,
и с много любов
1998 г.
ПОЖЕЛАНИЕ
/на Краси/
Диханието ти искам да докосвам,
уханието ти искам да държа,
обаянието ти вечно да ме омагьосва,
и окрилена - волно с тебе да кръжа.
Деянията ти искам да са плод на
желанията ти и силата да продължиш,
създанието ми - макар понякога и потно,
но пременено - теб да придружи.
Колебанията ти искам да залостя
в състояние на отминала и сенчеста лъжа,
риданията ти, независимо какво ми коства -
готова съм от твоя свят да залича.
Обожанието, напразно нека не прахосва
съзерцание, така че да ти натежа,
призванието ти нека да е гост на
посланието ми - с тебе да кръжа!
...
Полет!
...
Не мога да се удържа!
...
Мечтанието нека е въпрос на
реалност - с тебе да кръжа.
АЗ СЪМ ТВОЯ, КРАСИ!
Аз съм твоя, Краси!
Аз те обичам!
Не искам аз без тебе да живея!
Животът е мой, Краси!
Но аз чрез тебе дишам!
Само с тебе истински и живо успявах да се смея!
Изцяло, от сърце!
В скута твой твоята ласка,
тази жизнена закваска,
съдбоносно бе за мен перце!
За живота мой ми бяха мост
твоите отворени, благи ръце!
Във всеки миг стремях се аз да ги докосна!
Поднасяха ми отговор на всеки мой въпрос!
И в щастливата съдба ти с жизнен сок поеше ми душата росна!
Врата отваряха ми към живота твоите ръце!
Ти в мене посадил си корен!
Семе на живот чрез теб в мен поникна!
С тебе аз познах същински любовта!
И Господ нам заръчва да мислим за живота горен!
Ти научи ме с таз' любов дори да свиквам!
И чрез нея вече гледам към себе си и към света!
Светъл път в съдбата моя си построил!
С твоята помощ себе си се аз обикнах!
В дом на добрина и на любов ти си мене цяла изградил!
Само с тебе, щастие мое,
успявах в бъднините си да вникна!
Основа твърда за живот ми даде!
И това е най-голямата награда!
Ти си моят смисъл!
Ти ми даде стъпка!
Ти си моят остров на спасение!
Няма място тук за чужда мисъл!
Жадувам аз за твоята тръпка!
Твоята усмивка е храна за моето полезрение!
Ти ме утешаваше чрез твоето насърчение!
Заедно с тебе прекрачих всяка граница на обезсърчение!
Дори и днес в твоята снимка търся в твоя поглед твоето одобрение!
Без тебе трудно ми минават дните, Краси!
Копнея аз за твоя огнен блясък!
Благодаря Ти, Господи!
Благодаря Ти, Господи!
Дай ни малко дух и сила.
Велико е Твоето могъщество!
Знаменит си, Господи!
Съдбата ни не ни е отбила!
Копнея аз за Твоето величие,
в щастие разтърсващо!
С Тебе да се съобразявам, Господи!
С Твоя порив!
Не с нашето, човешкото, приличие!
Няма тука "Що да сторя!"
Пред дълбочината златна на Твоя молив,
що с любов трасираш моята съдба.
Със страст пред Тебе нека да застана
и таз' съдба с обич да обходя!
От светлината Твоя в трепет, с радост да съм аз огряна!
И живот вси нам откриваш Ти във вечността!
Научи ме Тебе да следвам, Христе!
Амин!
~ ~ ~
KRASSIMIR MIHAYLOV - MAKE-UP ARTIST
Portfolio of Krassimir Mihaylov – make-up artist
.
|
KRASSIMIR MIHAYLOV - MAKE-UP ARTIST Portfolio of Krassimir Mihaylov – make-up artist
Born on 01.06.1950 in Sofia, Bulgaria
Education
1969 High school of applied arts, Sofia, Bugaria 1971 - 1973 Stage in the field of make-up and hairdressing also manufacture of wigs iin “Boyana Film” Studios, Sofia, Bulgaria |
|
Available equipment:
Make-up atelier and workshop for the manufacture of :
Plastic masks, rubber coatings, prosthesis and details
Make-up special effects
Wigs and related to wigs products
|
|
Careers:
|
|
2012 |
ANITA GARIBALDI Directed by Claudio Bonivento Key make-up artist of the Bulgarian side
|
|
2011 |
ОТРОВА ЗА МИШКИ (“MOUSE POISON”) director Kosta Bourov Make-up artist
|
|
2010 |
ZOHI SDOM (“THIS IS SODOM”) Directed by Adam Sanderson, Muli Segev, Asaf Shalmon Make-up artist
|
|
2010 |
СТЪКЛЕН ДОМ (TV series) Directed by SIA Ltd. Make-up artist
|
|
2008 |
ПЛАН ЗА ОТМЪЩЕНИЕ (“A PLAN FOR VENGEANCE”) director Kosta Bourov Мake-up artist
|
|
2007 |
ДЗИФТ / ZIFT director Yavor Gardev Special make-up effects artist
|
|
2007 |
STONEHENGE DECODED Documentary, National Geographic Channel Make-up artist
|
|
2006 |
LA MASSERIA DELLE ALLODOLE / THE LARK FARM director Paolo & Vittorio Taviani Key make-up artist on the Bulgarian side
|
|
2005 |
JOE PETROSINO director Alfredo Peyretti Key make-up artist on the Bulgarian side
|
|
2004 |
UN AMOUR A TAIRE / A LOVE TO BE CONCEALED director Christian Faure Key make-up artist
|
|
2004 |
LE DERNIER SEIGNEUR DES BALKANS / THE LAST BEY OF THE BALKANS (series) director Michel Favart Key make-up artist on the Bulgarian side
|
|
2003 |
LES CHORISTES / THE CHORUS (during the shooting in Bulgariа) director Christophe Barratier Makeup artist
|
|
2003 |
LA PEINE D’UNE MÈRE / A MOTHER’S SORROW director Gilles Behat Key make-up artist
|
|
2003 |
LA RONDE DES FLANDRES director André Chandelle Key make-up artist
|
|
2002 |
COMMENT DEVIENT-ON CAPITALISTE director Catherine Spierot Key make-up artist
|
|
2002 |
PAPA GIOVANNI - IOANNES XXIII director Georgio Capitalli Make-up artist
|
|
2001 |
TON TOUR VIENDRA director Harry Cleven Key make-up artist
|
|
2000 |
CRUSADERS (series) director Dominique Othenin-Girard Make-up first assistant
|
|
2000 |
SHE director Timothy Bond Key make-up artist
|
|
2000 |
HIGH ADVENTURE director Mark Roper Key make-up artist
|
|
2000 |
DEATH, DECEIT & DESTINY ABOARD THE ORIENT EXPRESS director Mark Roper Key make-up artist
|
|
2000 |
IL MESTIERE DELLE ARMI / THE PROFESSION OF THE ARMS director Ermanno Olmi Key make-up artist on the Bulgarian side
|
|
1999 |
СЛАМЕНОТО СИРАЧЕ / THE STRAW ORPHAN CHILD director Stanislava Kalcheva Key make-up artist
|
|
1999 |
VERCINGÉTORIX / DRUIDS director Jack Dorfmann Key make-up artist
|
|
1999 |
ДУНАВ МОСТ (“DANUBE BRIDGE”) (TV series) Ivan Andonov Key make-up artist
|
|
1998 |
THE ROAD TO ITHACA director Costas Demetriou Key make-up artist
|
|
1998 |
ДУХЪТ НА БАЩА МИ (“THE SPIRIT OF MY FATHER”) Docho Bodjakov Key make-up artist
|
|
1997 |
VASSILIKI director Vangeli Serdaris Key make-up artist
|
|
1996 |
IL CARNIERE / THE GAME BAG director Mauricio Zaccaro Make-up artist
|
|
1996 |
СУЛАМИТ director Hristo Hristov Key make-up artist
|
|
1995 |
HIGH ROAD director Helena Horti Key make-up artist
|
|
1994 |
THE WING OF THE FLY director Hristos Shopahas Key make-up artist
|
|
|
1973 -1990
Key make-up artist in the realization of another 45 Bulgarian movies |
58 × 105 5 × 181 63 × 110 4 × 126 74 × 122
СЪДЪРЖАНИЕ
НА КРАСИ ПУДРАТА – Моята святост в твоята ръчичка!
Говори ми, Господи, говори ми!
ТИ И ТВОЯТА СНИМКА /в памет на Краси/
ЦАРСТВОТО НА СВЕТЛИНАТА /на Ани/ (приказка)
ЗАХАРНИТЕ ПРЪСТЕНЦА /на Ани/ (приказка)
АБСТРАКЦИЯ, ЗАДУШЕНА В КОНКРЕТИЗАЦИЯ
ДЪЛГОУШКО (приказка за деца и възрастни)
МИНЗУХАРИ В ПОЛЯТА (превод на песничката - "Colchiques dans les prés")
ФОРМИРАНЕ НА РЕЧТА (производствен процес)
БОХЕМА (превод на песента на Шарл Азнавур "LA BOHÈME")
ЕДВА ДОВЧЕРА (превод на песента на Шарл Азнавур "HIER ENCORE")
СКРИТО ЩАСТИЕ (на Гери и Галин)
Целта? Или пътешествието към нея!
Приказка "франклин" или съвременната детска литература
АБСТРАКЦИЯ, ЗАДУШЕНА В КОНКРЕТИЗАЦИЯ
Предложения за късметчета за новогодишната баница 
Малчо, шарено писанче /на котенцето Малчо/ (нежна песничка) 
АНГЕЛЕ-КОТАРАНГЕЛЕ /на котенцето Малчо/ 
(песен с народни мотиви)
Помня всяко твое докосване... /на Краси/
Развитие на екипа
Личностно израстване
Саморазвитието често се пренебрегва. Израстването като личност ще промени живота Ви неимоверно.